давайте толкова, колкото е нужно, и взимайте толкова, колкото ви трябва

христо ботев

ДРАМАТА НА САМОТНИКА В “МАЙЦЕ СИ” ОТ ХРИСТО БОТЕВ

 

            Творчеството на Ботев не е голямо по обем, но трайно е вградено в националната и памет. Очертанията на епохата и обществените конфликти вкарват проблематика в лириката му. Лирическият герой на поета-революционер е самотник, той е неразбран от сънародиците си, поведението му не е споделяно от човека, вкоренен в дребната проблематика на бита.

            Стихотворението “Майце си” представя драмата на Аза. Тя е продиктувана от усещането за самота и безизходица в един несправедливо устроен свят. Героят е орисан да бъде далеч от роден край и близки и да търси смисъла на човешката си съществуване.

            Първото публикувано ботево стихотворение впечатлява с драматизма и острата си проблематика. На преден план е изведено нещо непознато за традиционните български представи в робската среда. Това е драмата на самотничеството, предизвикана от високите пориви към сладката и опасна свобода. В центъра на лирическото изживяване застава Азът, който е разкъсван от човешка неудовлетвореност и болка. Сакралната връзка с майката идва като последна надежда за помирение между живота и смъртта. Високите национални идеали се преследват с лишения, със скитничество, с родови проклятия и безпътно самотничество. Святата привързаност към майката изисква друго светоусещане – на компромисното поведение, на живот според установената от векове традиция за преданост към най-близките хора, но и към безвемието на робството. И двете житейски посоки пораждат силни страсти, които трудно се съвместяват. Те са способни да разкъсат духовността на човека, пораждайки драмата на невъзможното им помирение:

                                   Ти ли си, мале, тъй жално пела,

                                   ти ли си мене три годин клела,

                                   та ситник ходя злочестен ази

                                   и срещам това, що душа мрази?

            В такава ситуация на разколебаност и безсилие образът на смъртта властно обсебва разпъваното от страси съзнание като единствено възможен изход отвъд нерешимите житейски въпроси. С дълбока болка лирическият герой изповядва, че младостта му е рано повехнала, че вече тлее, че няма приятел, комуто да разкрие що таи в душата си. Усещането е за главоломно падане към пропастта на провалената младост. Лирическият текст е повече от убедителен при налагането на тази идея:

                                   … та мойта младост, мале, зелена,

                                   съхне и вехне люто язвена?!

            Драмата на аза е продиктувана от самотата му, от раздвоеността между видимо и реално, мечтано и сбъднато. Личностната несигурност идва от прекършения порив към себеизява не според други, а според собствените си разбирания за смисъла на живота. Човекът, завладян от мечтата за свобода и социална справедливост, неминуемо влиза в конфликт със средата си, защото тя спасява, но и ограничава. Родовия свят е сигурно убежище за индивида, но и сигурен начин за възпроизвеждането на робски инстинкти. Там националната идентичност не умира, но едва тлее. Бавното живеене поддържа българския дух, но гаси буйния пламък на националното горене с обилието на битовата подреденост.

            В тези условия е предопределена и драмата на човека, дръзнал в нечовешките условия на потисничество и духовен мрак да бъде себе си. Само изключителна личност може да поеме по този страдалчеси път. Преди да се изправи срещу политическите си и духовни тирани Ботевият лирически герой трябва да преодолее силите на родовия свят. Това е първата крачка по нелекия път към превъзмогването на роба в себе си. Това предопределя и драмата на самотника в “Майце си”.

            Родовият свят упорито настоява човекът да бъде част от него в името на хармонията и оцеляването. От друга страна бунтът на силната личност е в името на свободата и социалната справедливост, соято дава по-добри перспективи за рода. Противопоставянето на лирическия герой не е срещу врагове, а срещу най-близките хора, които страдат по изгубения син. Драматичният избор на ботевия човек се свежда до възможните два вида страдание – да се пилее самотен по широкия свят след мечтата си за свобода или да търпи с робско примирение. Бурите в откритото море на жимота събуждат инстинктите, а те рисуват в съзнанието мечтания пристан:

                                   Една сал клета, една остана:

                                   в прегръдки твои мили да падна,

                                   та туй сърце младо, таз душа страдна

                                   да се оплачат тебе горкана…

            кризата в ранната младост на Ботевия лирически герой се превръща в дълбока и трайна травма. Тя е предизвикана от ценностен конфликт, който е характерен за цялата епоха на българското възраждане. Поставянето на съдбовни въпроси и липсата на ясни отговори задълбочава колебанията и съмненията за верността на избрания път. В такива драматични моменти на неувереност, в обятията на самотничеството най-лесното решение е отказът от пътя и завръщането назад към уюта на рода. След сложния лабиринт от въпроси, хипотези, колебания и съмнения не следва огказът и примирението. Появява се образът на смъртта като най-възможен изход от нагнетеното докрай тапрежение. Това е сигурен знак, че започнатото ще се отстоява докрай:

                                   …пък тогаз нека измръзнат жили,

                                   пък тогаз нека изгния в гроба!

            Страшният път към личностната Голгота ще бъде извървян въпреки страданието, въпреки драмата на самотничеството. Образът на смъртта в стихотворението “Майце си” е далече от обичайната му визия в поезията на Ботев. Героичната поза пред безпределната отвъдност все още я няма. По-скоро тук се търси утеха и изход от мъченичеството, обгърнало младостта на лирическия герой. Образът на смъртта в “Майце си” е извикан от обърканост. Това е драмата на самотника.

            Стихотворението на Ботев е лирическо свидетелство за драмата на човека, дръзнал да поеме по светлия и трънлив път на борбата за свобода. Като личност на своето време лирическият Аз страда за уюта на родовия свят, в който най-силен притегателен център е майката. Сакралната връзка с нея е разколебана от неизбежното скитничество, безпътство, самотничество и мъченичесво на “блудния син”. Той е пожертвал всички свои патриархални устои в името на по-велика цел.

            В по-късните стихотворения на Ботев – “Към брата си”, “Делба” и др., се подемат основните мисли и настроения на “Майце си”, но с нова сила, с нови конкретни образи. Цялата поезия на поета-революционер е изпълнена с благороден копнеж – да се извоюва щастието на народа, защото без щастие на народа няма щастие за личността.

ЕВОЛЮЦИЯТА НА БОРЕЦА ЗА СВОБОДА И ПРАВДА

 

                От всичко в личността и живота на Ботев блика неукротима енергия, която е насочена към творчески израз, чието най пряко средство е словото. Рожба на епохата, Ботев не се побира в нея. Той я надраства и остава в бъдещето. Епохата му дава светлината на идеите, яснотата на мирогледа. Поезията на Христо Ботев не може да се разглежда не само извън теоретическите му разбирания, но и извън конкретната му практика на професионален революционер. Той не гледа на стиховете си другояче освен като на средство за революционно въздействие.

                Всичко в поезията на Ботев определя свободата като най-висша ценност. Според поета най-висшето благо, до което се е домогнало човечеството в хилядолетното си развитие, е свободата. От нея е лишен българския народ, но за поета революционер свободата не е мечта, а рана, която трябва да бъде излекувана, душевна мъка, която ще се носи до смъртта. Борецът за свобода и правда в поезията на Ботев изживява своята еволюция, като тръгва от образа на хайдутина през бунтовника и стига до бореца за общочовешка хармония

                Хайдутинът в началото на своя път е отмъстител, който разплаща сметките си с поробителя. В последствие този хайдутин започва да отмъщава други притеснени като българи на колективния насилник. Организиран е в дружина, която носи името на своя войвода и има байрактар. В поемата „Хайдути” Ботев изгражда образа на двама хайдути. Това са малкият Чавдар, който поема по пътя на хайдутина, и Петко Страшника – бащата, който по правило трябва да се противопоставя със сина си, защото е представител на една отиваща си вече епоха. В поемата „Хайдути” е поставен проблемът бащи-деца. Бащата е двигател в развитието на сина си, както това е в народната песен. Петко Страшника е синоним на жесток отмъстител, наплашил три области. Животът му е безпорядъчен от гледна точка на робския „морал”. Вместо да навежда глава, да се грижи единствено за оцеляването на своя дом, той прави закона и реда на едно време, което тепърва ще се утвърждава. Затова е посочен и изолиран от общността, която е командвана от поробителя. Дори инстинкта си на баща той пренебрегва в името на високата си кауза. Вместо сам да извърши онова, което дългът му повелява, бащата оставя всичко това на майката:

                                               Татко ти й снощи доходял,

                                               за тебе, синко, да пита,-

                Целта на бащата е синът сам да направи избор между свободата  и робството.

Като контрапункт на Петко Страшника е образът на Чавдар. Неговият първи поглед към света и законите му е извън родния му дом при срещата със социалната неправда:

                                               Що ме си, майко, продала

                                               на чуждо село аргатин:

                еволюцията на бореца за свобода в Ботевата поезия тръгва от сравнението между участта на бащата и собствената участ на Чавдар. Синът се сблъсква с това  първо чрез мнението на околните, а в последствие с личното си страдание на потърпевш. Лексиката на Чавдар е крайно негавистична спрямо всичко свързано с вуйчо му – „изедник”. Докато за баща си говори в най-позитивен план. Открояват се полюсни чувства в образа на бореца за свобода.

                Риторичните изрази, които детето ползва едва след като е изразило чувствата към вуйчото и бащата, се отнасят до майка му. Тя страда за това, че го губи. Контрастът между душевното състояние на майката и сина е контраст между две времена: робското средновековно време и поемащото пътя си Възраждане. Въпреки връзката помежду им и болката на майката, че губи сина си, това е най-плодотворното решение на тази жена да се довери на бъдещето.

                Показвайки пътя на Чавдар войвода като прочут войвода още в увода на поемата, Ботев затваря прехода минало-бъдеще чрез настоящето на героизма, проявен от Чавдар войвода.

                По-висока степен в развитието на бунтовника за свобода е безименния герой от „На прощаване”. Причината за неговото неназоваване е, че бунтът вече не е личностен, а общонароден. Следователно достатъчно е името му българин.

                Без да следи генезиса на женското израстване Ботев установява, че българската майка отглежда юначни синове, след като минава през пресата на робството и загубата на мъжете около себе си. Бунтовникът е неин син. Той напуща бащиното огнище, защото вече не иска да оцелява, а да се бори. Има ясна цел и осъзнати чувства: обича родината, мрази поробителя; мечтае за борбата:

                                               Аз вече пушка нарамих

                                               и на глас тичам народен

                                               срещу врагът си безверни.

                Героят очевидно изпреварва своето време, защото колективното съзнание и морал все още осъждат постъпката му като нехранимайковска. Различни от останалите хора са бунтовникът, майката и братята.

                Героят знае, че либето и майка му ще тъгуват, ако падне убит. Той обаче си дава сметка, че не личното му щастие, а народната свобода е по-мила.

                Ако свободата дойде и героят остане жив, едва тогава ще е способен да помисли за своето лично щастие. В името на участието в решителната битка и на подвига в нея, водещ към свобода, Ботев е готов да пожертва най-свидните човешки пориви и въжделения. Той дава една категорична по своята форма и удивителна по своята същност интерпретация на идеята за човешко щастие и любов, на стремежа към домашен уют и спокойствие.  Готовността на бунтовника за саможертва е опияняваща, завладяваща. В това именно се състои художествената задача на поета, да повдигне мощно и неудържимо  революционното съзнание на народа, за да осъзнае свободата като най-висша ценност. Картината на прощаването на бунтовника със своята  майка Ботев рисува с такъв реализъм и проникновен психологизъм, че за нас не остава никакво съмнение в готовността на бъдещия борец да извърши истински подвиг в името на свободата. За поета, а оттам и за неговия лирически герой истинската същност на подвига се корени в идеята за саможертвата. Верен на истинския революционен закон за приемствеността в борбата, борецът  за народна свобода дава своя завет пред майката:

;                                                             разкажи на мойте братя невръстни,

                                                               да знаят и те, да помнят,

                                                               че и те брат са имали,

                                                               но брат им падна, загина,

                                                               затуй,  че клетник не трая

                                                               пред турци глава да скланя,

                                                               сюрмашко тегло да гледа.

                Борецът за народна свобода не храни някакви празни илюзии. Той е убеден, че борбата взима своя кървав данък. И въпреки това е готов да се жертва в името на своя вечен идеал --- свободата. Защото свободата е най-висша ценност в поезията на Ботев. Идеята за величието и безсмъртието на революционния подвиг Ботев    въплъщава в красотата на безмълвни подвиг, на изключителната скромност и чистота на героя:

                                                               Но стига ми тая награда –

                                                               да каже нявга народа

                                                               умря сиромаха за правда,

                                                               за правда и за свобода.

                Още по-вълнуваща и завладяваща е идеята за свободата като най-висша ценност в баладата „Хаджи Димитър”. Трудно е като че ли да се определи докъде свършва баладичният елемент, чудното и необичайното, и къде започва истинското, земното. Цялата творба е така удивителна по своето емоционално въздействие, толкова силно завладява емоционалните ни възприятия, че ние я възприемаме като безспорна истина. А истината в нея действително е огромна, мащабна – истината за безсмъртието и величието на подвига в името на своята свобода.

                Тук, за да подчертае дълбоко своя идеен замисъл, поетът се е въоръжил като че ли с цялото си образно, емоционално-въздействащо и завладяващо оръжие – каквото може да бъде само неговият гениален дар на художник. Тук авторът кодира своята теза композиционно, смислово, художествено и митологически. Изгражда образ, който едновременно е конкретен /Хаджи Димитър, който търси четата на Караджата/ и е обобщен представител на бореца, който в името на другите хармонизира цяла вселена чрез безсмъртието си.

                В своя шедьовър “Обесването на Васил Левски” Ботев също е вложил идеята за безсмъртието на бореца за свобода, за дълбоката и органична връзка между юнака и неговия народ, между Апостола и българската вселена. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В него поетът отново слива в едно майка и родина, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка. Борецът за свобода е достигнал завършеност в своята еволюция. В елегията космосът и героя са едно цяло. Напускащият живота Левски променя живота на хората. Светът на героя е по-широк от живота на народа, защото борецът за свобода виси на бесилото „със страшна сила”. Смъртта му е безсмъртие. Следователно само личността, която забравя и собствените си радости и грижи, за да заживее със страстите на отечеството и народа си, може да заслужи безсмъртието.               

                У Ботев поезия и съдба се сливат по един неповторим начин, за да очертаят гения на своя създател. И тъкмо по тази причина Ботев извлича като най-висша  ценност в своята поезия свободата. Той заслужава щастливата участ на гения. Защото  идва до нас не само от миналото, като предтеча той трайно присъства в нашето съвремие и заедно с нас отива в бъдещето. 

                 

МОТИВЪТ ЗА БЕЗСМЪРТИЕТО В БАЛАДАТА „ХАДЖИ ДИМИТЪР”, ХРИСТО БОТЕВ

 

Раждането на Ботевата  поезия несъмнено е подготвено от реалните завоевания на нашата литература. Поезията на Христо ботев е висок, недостижим и самотен връх, чиито основи са заложени дълбоко в българската обществена, политическа и литературна действителност през 50-те-70-те години на 19 век.

Баладата „Хаджи Димитър” е резултат на продължителни творчески търсения на значителен, вече изминат творчески път. Без поемата „Хайдути” и стихотворението „На прощаване” не бихме имали „Хаджи Димитър”. Героизмът на борците, величието на смъртта в името на народната свобода Ботев възпява именно в своята ненадмината балада. Трудно е да си представим по-хармонична, по-цялостна творба. Всичко в нея е изумително, съразмерно, гениално просто и непосредствено с мотива за безсмъртието. Мотивът за безсмъртието е стожерът в баладата „Хаджи Димитър”

В своята творба Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия – образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата. Героят на баладата е герой на цяла една епоха. Ботев го познава добре, както познава себе си. Баладата „Хаджи Димитър” е нещо повече от поетовото верую изповед, тя е прозрение. Тя е прозрение именно чрез мотива за безсмъртието.

„Хаджи Димитър” е своеобразен поетически синтез. Още в първите си песни Ботев поставя един болен въпрос – съдбата на народа и съдбата на отделната личност. Триадата: личност-народ-родина изпълва цялата поезия на гениалния поет. Лирическият герой търси своя път и прави своите открития: мъките на най-близките – майка, баща, братя и сестри, любима – се сливат със страданията на целия народ; привързаността към родното огнище – с любовта към родината; синовната обич с обичта и състраданието към бедните и потиснатите. Поетът открива образа на Балкана – символ на родната земя, на героичното минало на народа, въплътил в себе си народната съдба. Робската участ на народа извиква идеята за борба  , устремя към свободата. Ботев открива смисъла на живота в любовта към отечеството, той пази свято борческите завети на дедите си. Борбата за национално освобождение се свързва неразделно с борбата за социални правдини. Националното прераства в общочовешко.  Героят борец най-често идентичен с лирическия герой в Ботевата поезия – е национален герой , завоювал със смъртта си безсмъртие. Баладата „Хаджи Димитър” е пример неговият образ става общочовешки символ на борбата и на подвига. В творбата си Ботев отговаря най-синтетично на една основна дилема в своята поезия за вътрешта връзка между личното, националното и всемирночовешкото.

Чрез мотива за безсмъртито в баладата са въплетени в несравним художествен образ революционните стремежи  на епохата. Героят тук се издига решително и над хайдутине, и над бунтовника със своя национален и общочовешки идеал. Стихотворението започва с конкретна картина – борецът, който лежи ранен , захвърлената край него пушка, строшената на две сабя.

Поетът вижда героя не във време на борба при осъществяване на подвига , а в момент на физическо страдание, когато е останал сам на Балкана:

                                      Очи тъмнеят, едва се люшка,

                                      уста проклинат цяла вселена!

Но копнежът по свобода е така силен, че увлича неговия дух. Той не се поддава на физическата болка, а лети с мисълта си към дружината, която продължава борбата.

В лицето на Хаджи Димитър е възсъздаден образът на наш национален революционер, но поетът внушава идеята за бореца за свобода изобщо. Ние виждаме героя с националните му черти ,  но осезаваме и красотата в подвига на бореца, загинал за правда, за прогрес, за свобода. В това е изразен мотивът за безсмъртието в баладата.

Герой и народ, герой и човечесво са свързани в неразривно единство. Когато юнакът страда на Балкана под открито небе,  долавя се жетварска песен, която се носи нейде в полето – тъжна, напомняща робска участ. Когато героят страда, до  него се свежда природата, жалеят го земя и небо. Под влияние на народното творчество Ботев е използвал и митически образи – самодивите, олицетворяващи народната представа за волност и красота. Поетът въвежда в своята картина чудните, облечени в леки премени самодиви не за да ни внуши представите за  митологичното, а за да възпее героя , за да утвърди идеята за неговата срасота и величие. Ботев въвежда в лириката поезията на мита, съчетава я с героиката, създава емоционално-фантастично обкръжение около ранения , за да възвеличи неговия подвиг. С помощта на образите, подсказани от въображението, подхранено от народната песен, още по-силно се подчертава мотивът за безсмъртието в баладата „Хаджи Димитър”, който е основната идея в творбата:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира: него жалеят

                                      земя и небо, звяр и природа,

                                      и певци песни за него пеят.

Възприемайки образите, читателят през цялото време съзнава величието не само на падналия юнак, а и на духа на лирическия герой, разкрил себе си чрез чувствата, изразени в стихотворението.  Това е образът на човек, високо благороден, способен сам на такъв героичен  подвиг, какъвто възпява стихотворението, обладаващ широка и целеустремена революционна мисъл. Отново се движим по нишката на мотива за безсмъртието.

Последната строфа като че ли повтаря стиховете от третата и шестата строфа  на баладата. Поетът се връща назад към вече създадени  образи, но атмосферата и настроението са различни. Картината е по-лаконична, по-строга:

                                      Но съмна вече! И на Балкана

                                      Юнакът лежи, кръвта му тече, --

                                      Вълкът му ближе лютата рана,

                                      И слънцето пак пече ли пече!

Съюзът „но” подготвя контраст: прохладната самодивска нощ, изпълнена с хайдушката песен на Балкана, се заменя с безпощадния зной на летния ден: „Но съмна вече!” – възклицателната интонация подчертава разликата. В нощта има очекване, надежда, свръхземна красота. Денят е безпощаден с блясъка на своята светлина, със своя зной, с огромното страдание на героя.

Ботев неслучайно припомня картината на знойния ден, неслучайно я пресъздава  така сгъстено. Болката за героя се слива със съзнанието за безсмъртието на неговия подвиг, с мотива за безсмъртието в баладата.

Рисувайки с правилно естетическо вникване само отделни мигове ат трагедията на юнака, поетът свързва агонията с обстановката – с песента на жетварката в полето, с чаровната балканска нощ, с хайдушкия стон  на гората и с призрака на самодивите. И раздвижен дълбоко от скръбния край, той възвестява пророчески жребия си:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира...

Баладата „Хаджи Димитър” спада, по силата на лиризма си, яркост на багрите и изискана групировка на темите с основен мотив  за безсмъртието, към най-съвършеното, което е създал българският поетически гений. Ботев е не само славно минало, но и нетленно настояще и бъдеще. Почувствал с чисто българско сърце  света и живота , в стиховете си непреходни, прозрение и копнение, способен да наложи на езика си печата на една мощна индивидуалност, той ни остава мил дори с всичко случайно на своите мечти и възгледи.

МОТИВЪТ ЗА ЖЕРТВАТА В „ЕЛЕГИЯ”, ХРИСТО БОТЕВ

лис

Раждането на Ботевата поезия несъмнено е подготвено от реалните завоевания на нашата литература. Поезията на Христо Ботев е висок, недостижим и самотен връх, чиито основи са заложени дълбоко в българското обществено-политическа и литературна действителност през 50-те – 70-те години на 19 век.

Основен образ в Ботевата поезия, който живее във всяко негово стихотворение, зримо или незримо, понякога между стиховете, в атмосферата на творбата, е образът на българския народ.

Българският народ е навсякъде в Ботевата поезия. В „Елегия” поетът му отрежда особено място, като го свързва с мотива за жертвата. По своите жанрови особености поезията е наистина елегия, т.е. творба, в която са изразени тъжни чувства, но елегия, пропита със силен сатиричен и гневен протест. Поетът изразява не само личното си настроение, а и онова, което засяга обществото.

Поетът вижда своя народ като окован исполин, намръщен, изправен до собствения си гроб. От челото му се лее кървава пот, в още живото му тяло е забит кръст. Творецът създава грандиозен образ-символ, символ на вековното народно страдание и на вековната народна сила и издържливост. Това е израз на мотива за жертвата в творбата „Елегия”.

Образи и картини в „Елегия” са тясно свързани. Детайлите, които завършват образа на титана-народ, доизвайват картината. Тя буди както зрителни, така и слухови представи и се гради върху остри контрасти. Героя пита настойчиво своя народ кой е виновникът за страданията му: „Той ли? – кажи ми”. Вместо отговор: „Мълчи народа”. Вместо отговор: „Глухо и страшно гърмят окови”. В мълчанието на народа, в сдържания му жест се крие огромна мощ и огромна заплаха:

                                      Намръщен само с глава той сочи

                                      на сган избрана...

В същото това  мълчание се изразява и мотивът за жертвата. Кървавата пот, която се лее от челото на народа, буди представа за горещата температура на

Огромното физическо напрежение, на задъханите сетни сили. На нея се противопоставя хладът, студът на надгробния камък. Представата за кръста, за разпятието обикновено извиква образите на прикованите, разпънатите на кръст християнски мъченици. У Ботев не народното тяло е приковано за кръста, а кръстът е забит в живото тяло на народа. Колкото културен, толкова силен,  поразяващ въображението е този образ. Той буди усещане за продължителността на действието.

Мисълта е точна и динамична. Емоционалният поток е изключително силен и плътен., напълно овладян. Образът е изваян до последната подробност. И отново се връщаме към мотива за жертвата в стихотворението „Елегия”. Народът в „Елегия”  е единен и монументален.  Той е велик и могъщ в своето страдание, в своето сдържано мълчание. За него  поетът има само един епитет – „бедния роб”, „бедний народе”. В това се изразява мотивът за жертвата. В „Елегия” проличават характерните качества на Ботев като лирически поет. Неговите чувства са предизвикани от мисълта за робската неволя на народа. Поетът страда. В гърдите му избликва гняв, негодувание и това придава на страстен сатиричен облик на творбата-изповед.

Философията на търпението и примирението, проповядвано от лицемерното духовенство /заместниците на Юда и Лойола/ и представителите на  експлоататорската класа /”Кой продал брата, убил баща си”/, приспива народа. Науката и религията станали средство за потисничество и участ на робско примирение /”Търпи и ще си спасиш душата”/. Така още в първите строфи на стихотворението Ботев сочи, че страданието на народа произлиза от експлоататорския характер на обществото, в което още от древни времена господстват тиранията , подтисничеството, лъжата и измамата.

Особено драматично е нарисувана картината, н която се говори за народните мъчители. Народът мълчи. Само глухо и страшно гърмят оковите му. Но и с мълчаниео оси той сочи виновниците. Това са представителите на заможната класа, нейната интелигенция, духовенството /”сган избрана”, „рояк скотове”, в „сюртуци”, в „реси”/ , разните просветители /”слепци с очи”/. Народът, който има сила да създаде нов живот, е представен като живо погребан мъченик : „смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости”. С особена сила звучи мотивът за жертвата. В „Елегия” Ботев изобразява страданието на роба и разкрива отношението си към жертвите, като така по-ясно долавяме  омразата към тираните.

Творбата на Ботев е опиянение от страхотното и величавото: споделяне мъките на намръщения велик мъченик – „невинния народ” – и унижение причината на страданието му, стреми се към него като към своя първообраз – като син-избавител. Жертвата на народа – пет века угнетяван – е лична трагедия, лична съдба за поета.

Ботев и днес, и винаги може да бъде учител на поколенията – пръв учител, понеже това, с което се обръща към нас, не е поука, а пример, не е теория, а факт – може би най-внушителният факт в историята на българската интелигенция. Безстрашният херолд на бунта ни учи да останем верни на себе си и на своя върховен идеал, да разширим – и ако можем, да унищожим – пределите на своя дух , да го превърнем в деятелна, свободна и безпределна сила.

“На прощаване” – свобода или смърт

 

         Стихотворението на Ботев “На прощаване” утвърждава величието на човека, избрал саможертвения път на борбата “за правда и за свобода”. В този смисъл творбата е съкровена изповед и предчувствие на лирическия герой, който недвусмислено е избрал този път.

         Пътят на борбата е страшен, защото е път на неизвестността , на риска, на страданието, а може би и на смъртта в името на свободата. Но този път е и славен, защото води към подвига, към народната любов и вечаната признателност, към безсмъртието и най-вече към свободата. Цялото идейно съдържание на творбата е насочено към основната цел. А тя е именно свобода или смърт.

         Лирическият герой е свободолюбива, непокорна личност, която не може да гледа “турчин, че бесней” над бащиното му огнище. Засукаллюбовта към свободата с майчиното мляко, той е устремен към борбата, къ саможертвата, към смъртта подвиг. Бунтовникът копнее за предстоящата битка, дори майчините сълзи не могат да го спрат. Но той не е само мечтател и знае, че революцията, пътят към свободата, често носи и смърт. Затова той вижда два възможни изхода от борбата: “юнашка” смърт или победно завръщане.

         Лирическият герой е готов за саможертва по този “страшен” път към своя идеал—свободата. За него саможертвата е дълг и завършек на един достойно извървян път. Смъртта—единият възможен изход, не го плаши. Тя е страшна, защото ще прекърши един млад живот, защото ще причини мъка и много болка на майката, на либето, на братята. Тя е показана в скрито сравнение с представата за безсмъртие. в нея мъртвото тяло на бунтовника се разнася и се слива с цялата българска земя. Тялото му е разкъсано, бялото му месо е “по скали и по орляци” в хайдушкия балкан, а “черните” му кърви изтичат в “черната” земя. Чрез епитети и контрастно черно-бяло изображение поетът постига натуралистично и трагично внушение на тази картина, която неотменно е свързана с приемствеността в борбата, със завета към братята:

                                      …и кога, майко, порастнат,

                                      като брата си да станат—

                                      силно да любят и мразят…

         Ботев вижда смъртта като начало на духовно безсмъртие.

         Избрал пътя на борбата, лирическият герой не забравя, че този път не е само “страшен”, но и “славен”, величав и романтично красив, защото е път на свободния човек, път на борбата и за идвоюването на най-голямата човешка ценност—свободата. Заради нея бунтовникът изоставя “бащино огнище”, майчините грижи, тихата усмивка на либето. Изоставя ги, но всъщност пиема пътя на борбата, за да защити тях, себе си и правото на своя народ да бъде свободен.

         Макар и живо да си представя смъртта, лирическият герой не е песимист. Една от най поетичните картини в Ботевата поезия е оптимистичната калтина на победния ден. Този толкова очакван и бленуван ден наси възторга и опиянението на свободата. Картината е въодушевяваща—родината оживява от радостта на хората, които посрещат победителите: “лични юнаци, напети..”. картината е многоцветна, ярка и контрастира с мрачната черно-бяла картина на смъртта. Това е картина на порива към доброто, към радостта и щастието. Тя отразява един от най-оптимистичните и романтични моменти в националното ни битие—бляна на нашия народ за свобода.

         Но и в най-щастливия миг се прокрадва трагичното предчувствие, възторгът и представата за победното опиянение секват ненадейно със съюза “но” и с едно толкова натоварено със смисъл замълчаване. Пътят е “страшен” наистина. Но той  е и “славен”, защото води към безсмъртието, към свободата:

                                      Но…стига ми тая награда—

                                      Да каже нявга народът:

                                      Умря сиромах за правда,

                                      За правда и за свобода…

         В стихотворението “На прощаване” се преплитат противоречивите чувства на любов и омраза, които тласкат свободолюбивия човек по пътя на борбата; чувства на драматизъм и трагизъм; на радост и оптимизъм—от смъртта или от победата. И ако всеки народ има свои опорни пунктове в трудно време или в безвремие, то един от малкото опорни пунктове за нас като българи  е свещеният завет на Ботев.

“ Обесването на В. Левски “ , Хр. Ботев и “ В. Левски “, И. Вазов – анализ и сравнение

 

         Ботевият поетически свят е единен и неповторим. Идеи, образи, чувсваи настроения в неговата поезия са свързани в хармонично цяло. Изповедната сила на тази поезия предполага единен лиричен подход към жизнения материал. Лиризмът, лиричната изповедност е нейна обща и същностна особеност.          Още първите, пресосвобожденски стихосбирки на Вазов са пряк поетичен израз на историческото битие на родината. Това определя и оптимистичния дух на стихитворенията му, дори и когато общата им окраска е трагична.          Според Вазов възпоменанието на великата никога не е безследствено. Десет от дванадесетте стихотворения в “Епопея на забравените” носят имената на отделни дейци и герои на Българското възраждане и националноосвободителните борби. Но отделната личност, героят, тук е взет тъкмо в своите взаимоотношения с масите, към които е обърнато всяко негово дело и слово. В сложната картина на историческите взаимоотношения вазов намира точното място на своите герои, защото твърде добре вижда извора на тяхвата сила и значение. типичен пример за това е и стихотворението “Васил Левски”, с чийто анализ ще се занимая.          Образите на Хаджи  Димитър и Васил Левски в поезията Христо Ботев се превръщат в широко обощени образи, образи-символи на цяла епоха. В последната Ботева елегия – последния шедьовър на неговата поезия “Обесването на Васил Лезски”, на мрачния фон на скръб и отчаяние се откроява образът на падналия герой, увиснал “със страшна сила” на черното бесило – образ-символ, който внушава вътрешната мощ и непобедимост на загиналия. И смъртта не може да сломи величието на неговия дух, неотразимата сила на въздействието му. От неговия образ извира най-светла национална гордост.          Подобно нещо можем да кажем и за одата на Иван Вазов “Васил Левски”. Характерният идейно-емоционален патос и художествени особености на “Епопея на забравените” намират ярък израз още в първата и в известен смисъл въвеждаща творба на цикъла. Поетическият разказ за великия апостол започва направо с монолог, който всъщност играе роля на класически увод. Защото това е, тъй да се каже, предисторията на Левски, въведение в мотивите, които превръщат отречения то света дякон в револиционен апостол. И същевременно това са първите ярки щрихи на нравствено-психологическия му облик – на неговия богат духовен живот, на неговата изострена чувствителна социална съвест, на неговия рицарски характер, който търси смисъла на човешкия живот в служенето на някакъв голям идеал. Защото в монолога на Вазовия герой въпросът не се поставя дали той да посвети живота си на другите, а само – по кой начин може най-добре да им служи. И това прави излишен въпроса как младият Левски се е оказал зад стените на манастира. Явно е, че зад неговите високи духовни изисквания монашеският асскетизъм е бил все пак по-привлекателен от безмисленото консуматорско съществуване. Но взискателността на неговата социална етика лесно разкрива вътрешния фалш на аскетичните църковни догми. И ето именно в този завършващ пункт на неговите духовни търсения ни го представя поетът, за да мотивира съзрялото му вече решение да напусне манастира и да тръгне по пътя на борбата.          В своя шедюовър “Обедването на Васил Левски” Ботев също е вложил идеята за безсмъртието на бореца за свобода, за дълбоката и органична връзка между юнака и неговия народ, между Апостола и българската вселена. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В него поетът отново слива в едно майка и родина, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка.           В творбата се разгръщат два основни мотива – мотивът за майката страдалница и мотивът за смъртта. Потресаващо звучи граченето на гарвана на фона на зимната виелица и представата за българския гроб.майката родина е черна робиня, свещеният глас на нейното страдание е глас в пустиня. Но най-силно и най-страшно е посочването на мястото н атрагедията – “град София”, и драматичното обръщение “Българийо”.          Дълбоката връзка между Апостола и неговия варод е изразена чрез метафората                             и твой един син, Българийо,                             виси но него със страшна сила. Алитерацията със звука “с” засилва злокобната атмосфера на събитието. Най-страшно прозвучава стихът                             Гарванът грачи грозно, зловещо… Последователната алитерация в рамките само на един-единствен стих “гар-“, “гра-“, “гро-“, “зло-“ се съчетава с цезури между между четирите лексеми и през тях сякаш нахлува зловещият дъх на зимната виелица. Последвалата трофа в стихотворението завършва в безнадежния кръг на българското традание:                             Зимата пее свойта зла песен,                             вихрове гонят тръни в небето,                             и студ, и мраз, и плач без надежда                             навяват на теб скръб на сърцето…          В стихотворението “Васил Левски” действат други жанрово-стилови закономерности. Гироят преди всичко се възпява от поета. Това придава лирично-патетична окраска на изображението на думите и делата на героя. Макар и стихотворението за Левски да започва в първо лице, като монолог на героя, авторът съвсем не иска да ни убеди, че това е езикът на Левски. Този тържествен монолог е само една романтична художествена условност, чиято единствена цел е да ни внуши големия смисъл, “патоса” на съдбоносното решение на героя. Не дребното правдоподобие на самия житейски факт, не дори и самите психологически изживявания на дякона при напускането на манастира, а само идейната обстановка н атова решение интерисува автора. Конкретният биографичен факттой поставя на широка етична основа, превръща го в сблъскване между два мирогледа, два морала. Срещу аскетичните средновековни догми на църквата се изправя новият хуманистичен мироглед на пробудилите се за нов живот народни маси. Н аслуженето на бога се противопоставя служенето на човека. Монологът на Лезски разширява своя конкретен автобиографичен смисъл и се превръща във философски размисъл за етичните норми на човешкия живот. И не случайно именно с това стихотворение зопочва Епопеята – нетовият увод, монологът на Левски, в който се разрешава въпросът за нравствения дълг на личността към обществото, представлява всъщност една широка идейна подготовка към целия цикъл.          Още първото изречение лаконично и ясно ни въвежда направо в същността на проблема: “Манастирът тесен за мойта душа е…”. Следват три строфи с доказателствени обяснения на това категорично отношение, съзряло у героя и като идеал, и като чувство. И в хода на тези обяснения фразите от монолога стават все по-дълги и по-реторични. Девет повторения на “че” и три повторения на “мисля” тук постепенно нюансират основната мисъл, за да ни доведат до емоционално и логично обоснованото решение н агероя да напусне манастира и да стане апостол на революционната борба. И тези все по-дълги изречения-строфи, задъхано напрегнати в своите реторични повторения и градации, внушават все по-разпалващата се убеденост в размислите на героя и все по-напиращата нетърпеливост на неговото съзряло вече решение.          Но изведнъж този патетично многословен лиричен поток се пресича от един необичайно разкъсан на две стих, от едно още по-лаконично и категорично от началното изречение – вече в трето лице:                             Рече и излезе.                                                Девет годин той…          Това е едно изразително смислово и графично отграничаване на въведението от централната част и същевременно – едно ярко внушение н аволевия и активен характер на героя.          Централната част на стихотворението, която започва с онова врязано в съзнанието ни                                                Девет годин той                             скита се бездомен… представлява пряка характеристика на Левски, такъв, какъвто се проявява той по време на своята революционна дейност и какъвто остава да живее в националните предания. основната гледна точка – на авввтора – тук се допълва от отношението към героя, от една страна, на властта, за която той се превръща в някакъв въздесъщ демон, и от друга - –а простите селяни, коит овиждат в негово лице светец; илюстрира се и чрез конкретни случки от биографията на Левски. Но при всички случаи тази характеристика се пречупва през всенародния пиетет към легендарния Апостол и това обуславя нейния подчертано одичен характер. Стилистически това се изразява в ефектните сравнения, хиперболи и контрасти, които нанизват в една неизчерпаема сякашпоредица качествата на героя и поддържат възходящата градация н авъзторга, прекъдвана само, за да мине от един аспект на характеристиката към друг:                             Той беше безстрашлив. Той беше готов                             сто пъти да умре на кръста Христов,                              да гори кат Хуса или кат Симона,                             за правдата своя да мре под триона.                             ……………………………………………………..                             Той беше невидим, фантом или сянка,                             озове се в черква, мерне се в седянка,                             покаже се, скрий се без знак и без след,                             навсякъде гонен, всякъде приет…          Тази вдъхновена лирическа характеристика е така директна и ясна, че, струва ми се, няма нужда да я тълкувам. Възтопжената характеристика на революционната дейност на Левски завършва с два реда многоточия. и тОзи графически знак красноречиво подсказва, че  разказаното далеч не изчерпва всичко, което би могло да се каже още за обаятелния образ и богатия живот на героя. Но то художествено гледище това явно вече би било излишно и затова поетът умело приключва тази част с два стиха, които обощават дълбокия национален смисъл на историческото дело на Апостола:                             И семето чудно падаше в сърцата                             и бързо растеше за жътва богата.          Изградил един завършен в своята художествена внушителност образ, авторът се връща към основните факти от биографията на Левски. Но сега вече неговата основна художествена задача е не толкова да продължи да характеризира героя в неговите отношения с непосредно заобикалящото го общество, колкото да покаже неговата историческа мащабност, проектирайки образа му върху един широк световноисторически фон. И това намира израз в своеобразната композиционна схема на тази част от стихотворението, която особено ярко ярко илюстрира неговия характер на ода. Избликващите с лирическа спонтанност оценки и обощения на поета тук решително преобладават над епическите елеменнти. Биографичните факти, нужни, за да се очертае докрай жизненият път на Левски, просто се отбелязват пределно сдържано и лаконично. Това, което те съобщават, е широко известно и тяхната художествена функция е само да послужат като опорни точки, от които да се оттласне мисълта и чувството на поета.          Левски е предаден … - Следва изблик срещу предателя.          Левски е осъден на смърт … - Следва гневна тирада срещу тиранията.          Левски е обесен … - Следва лирична апология на бесилото като символ на героичната смърт. /Също като при Ботев/.          В стихотворението “Обесването на Васил Левски” може да се наблюдава връщане в края на творбата към нейното начало, връщане на нова степен, на друго ниво. Образът на гарвана от началото  на елегията се появява отново, но не в последната, а в предпоследната, четвърта строфа. Въпросът “гарване… на чий гроб там тъй грозно плачеш?” е получил своя отговор. Въпросителната интонация е заменена със сгъстена констативна мисъл: “Гарванът грачи грозно, зловещо…”. Същият подлог, същото сказуемо, същият епитет /гарван, грачи, грозно/ - с връщането към същия образ, с използването на същите поетически средства се затваря кръгът. Но въпреки повторението образът е нов, изпълнен с нова сила на въздействие: с нов синтактически ктрой на стиха и съответно с ново интонационно  мелодично звучене: със своеобразна ритмика, която тоделя всяка дума  и и придава особен акцент; и не на последно място – този образ е свързан с образите от цялата строфа, която е монолитна художествена единица. цялата постойка и замисъл на последната Ботева творба я характеризират като новаторска творба и в нейните конструктивни принципи. Конструктивното решение на Ботев да изтегли идейно-емоционалния връх, фокуса към средата на творбата е особено интересно. В центъра на “Обесването на Васил Левски” поетът се добира да идейно-художествени открития, насочващи към основния смисъл и основното внушение на творбата.          В одата си “Васил Левски” в своята задъхана о градацията на възмущението тирада срещу предателя Вазов се успокоява едва при сравнението със зловещия образ  на Юда. Тук спира, за да остави да говори и да предизвиква нашето възмущение самият факт – Апостолът е мъртъв, а предателят му живее, ненаказан нито от обществото, нито от собствената му съвест. Обособен, за да изпъкне по-ярко, този завършващ стихотново ни отпраща към постоянно присъстващия в художествената тъкан подтекст на одата – за издребнялото, неблагодарно и равнодушно към миналото настояще.          Достойното държание на Левски пред съда е изобразено от Вазов с изразителна и ярка лаконичност. Врязаната в съзнанието на поколенията Вазова “формула”7                             …”Аз съм Левски! Ей ме на !”                             И никое име той не спомена.          Това е тъй наречената художествена правда, която не означава фотографически точно възпроизвеждане на фактите, а подчертаване на тяхната същност, извличане на техния смисъл и значение.

 

                            Но тиранинът люти, да убий духът,                             …………………………………………………                             една заран Левски осъди на смърт! Вазов се връща отново към историческата точност на основната биографична схема. И оттук започва най-вдъхновената част на одата. Защото героичната гибел на Апостола дава тласък за лирически полет към ония големи философско-исторически обощения в патетично приповдигнат тон, които са поетичната стихия на автора на одата. С неудържим лирически замах той разсича цялата световна история, за да намери мястото на българския революционер сред най-великите синове на човечеството и да проектира неговата саможертва на фона на големите световноисторически асоциации с езическия мит за Прометей и християнския мит за Исуса. И по този начин от отделен единичен факт гибелта на Левски се превръща в звено от веригата на един историческа закон, пронизвал вековете – закона за незагасващата борба между прогреса и тиранията.                             Той биде обесен.                             О, бесило славно! -          изразително се разсича за втори път Вазовият стих, за да вреже в съзнанието ни сякаш с удар на гонг последния факт от героичния живот на Апостола и да ни повлече отново в лирическата стихия на големите идейно-етични обощения, които този път изиграват ролята и на заключителна завършваща одата апология на героя. в тАзи външно парадоксална лирическа възслава на бесилото Вазов фактически поставя проблема за героичната смърт. И го разрешава в революционно оптимистичен смисъл – в духа на завещаната от ботев традиция / не само с елегията “Обесването на Васил Левски”/. В поетическото виждане на Вазов бесилото израства в символ, на който той не се поколебава да придаде светостта на християнския кръст, и става връх, през който минава най-прекия път към безсмъртието. Ботев и Вазов създават национална и самобитна и в същото време интернационална, общочовешка поезия. С елегията “Обесването на Васил Левски” и одата “Васил Левски” те сливат в хармонично неповторимо единство националното със световноисторическото.

РОБСКОТО ПРИМИРЕНИЕ – ГИБЕЛ ЗА НАРОДА

 

     През Ренесанса и Просвещението  една от най-големите ценности е свободата. На нея се гледа като на висш идеал и съкровено право на всеки човек . Ботев също е повлиян от тези идеи  като литературен и обществен деец по време на Българското възраждане. В своята поезия той проповядва вяра в свободата и стремеж към  пълното `и постигане. Пътят към свободата е борба срещу робството.

     В света на Ботевата  поезия свободата е свръхценност, а робското примирение е гибел за народа. Робството е винаги в опозиционна двойка със свободата. То е мъчително и потискащо. Ботевата душа е разлюляна от стихиите на борбата срещу тъмните стихии на робството. В Ботевата поезия основен лайтмотив е отхвърлянето на робството, защото е гибел за народа.

     Действителността, която заобикаля Ботевия герой, е угнетяваща. Омразата му остава неразбрана. Младостта не намира удовлетворение на своя идеал. „И срещам това що душа мрази”. Но изповяданата в „Майце си” самотност не се затваря в кръга на личното чувство. Младостта му е „люто язвена”. Лирическият герой не може да продължи да живее без приятели, с които да споделя терзанията си. Единствена опора в този коварен свят е майката. Давайки му своята прошка и благословия, тя ще му помогне да открие своя нов идеал. Мотивът за робството – при разкриването и интерпретацията на Ботевия  художествен модел на робската ситуация у нас през миналия век да се акцентира на универсалните образи и символи.

     В „Към брата си” Ботев дава израз на своята омраза към застиналото в безразличие обществено благо. Но колкото и трагично да прозвучават неговите изблици на огорчение и недоволство, те нямат нищо общо с отчаянието. Наред с дълбоката скръб чувстваме плача и страданията на народа. Сърцето безумно играе. Гласът на народа  е глас Божи. И поетът е дълбоко развълнуван от него. Той търси отзвук на своя  „глас искрен, благороден”, защото е убеден, че няма лично щастие без щастието на народа.

     „До моето първо либе” е написано като обръщение към любимата жена. Лирическият аз се бунтува  срещу прекалените „робски” обвързаности в интимно-личен план. Преплитат се интимния и борческия мотив. Проблемът за любовта е само от една страна. Този проблем се разгъва във връзка с тежката участ на народа, с насилията, на които е подложен, с освободителната борба, която води. Стихотворението започва с обръщение към любимата, с пълно отричане на миналото. Веднага прозвучават толкова типичните за Ботевия поетически стил силни и енергични думи, с които умее да назовава нещата направо и точно.

                                 Млад съм аз, но младост не помня,

                                 пък и да помня, не ровя

                                 туй, що съм ази намразил

                                 и пред тебе с крака погазил.

     Миналото е някакъв кошмар, от който лирическият герой иска по-бързо да се избави. Някогашната любов вече не грее в гърдите – там владее дълбока скръб, всичко е в рани покрито и сърце зло в злоба обвито – в злоба и омраза срещу тоя лошо устроен, несправедлив, насилнически, коварен свят. Оттук и опозицията любов – злоба. Гласът на либето срещу гласа на страдащата родина:

                                 Ти имаш глас чуден – млада си,

                                 Но чуйш ли как пее гората2

                                 Чуйш ли как плачат сиромаси?

                                 За тоз глас ми копней душата,

                                 и там тегли сърце ранено,

                                 там,  де е все с кърви облено!

     И отново възклицанието : „О. Махни тез думи отровни!” Сякаш някакъв звук от миналото се е промъкнал, но лирическият герой е вече всецяло на страната на народа. Неговият поглед е там, където стене гора и шума, ечат бури вековни и нареждат приказки за стари времена и песни за нови теглила. Защото робското примирение е гибел за народа. И тогава се явява картината на борбата като осветена от внезапна светкавица: земята гърми и тътне от викове страшни и злобни и предсмъртни песни надгробни, буря кърши клонове и сабя ги свива на свинец. Картината е наистина величествена и страшна, изключително силна като обобщение, построена по пътя на синтеза, със сгъстени краски и енергични думи – любим похват на Ботев. Картината завършва с антитезата:

                                 И смъртта й там мила усмивка,

                                 А хладен гроб сладка почивка!

     Словесно-образният свят на „Елегия” е съсредоточен около мотива за робската ситуация и робската психика. Творбата започва с обръщението „бедний народе”, а завършва с поглед и укор  към тези, които пасивно чакат „ред за свобода. Метафората „робска люлка люлее” и преплитането на социалните с  религиозни мотиви определят робското примирение като гибел за народа. Авторът прави смислови аналогии между разпятието на Христос и робската ситуация. Защото и разпятието, и робството фокусират злото на света. В „Елегия” откриваме мотивите за робското търпение и примирение, за пасивния и активния тип човешко поведение. Също се прави опит да се назоват източниците на тиранията и злото в света. Това не е самоцелно представяне на робската ситуация, а стремеж да импулсира борческата активност и устрема към свобода.

     Лирическият Аз избира пътя саможертвата, който единствен води съм свободата. За да извиси идеята за свободата над всичко, Ботев я представя в опозиция с робския свят и робската психика. И така отново достигаме до извода, че робското примирие е гибел за народа. Лирическият герой от „На прощаване” е приел идеята за борба като начин за постигане свободата на родината. За него робството е най-голямото зло и той завещава своята вяра в свободата на идните поколения – своите „братя невръстни”:

                                 Да помнят и те да знаят,

                                 че и те брат са имали,

                                 но брат им падна, загина,

                                 затуй, че клетник не трая

                                 пред турци главя да скланя

                                 сюрмашко тегло да гледа!

     Целта, към която се стреми поетът, е бъдеще с „права и свобода”. Това е смисълът на Ботевия идеал – без потисничество и робство, бъдеще на творческия разум. В „Моята молитва” подвигът  ще осмисли молитвата на Ботевата душа,а саможертвата ще бъде залог за истинското `и безсмъртие. Изградено върху два основни момента, първата част на стихотворението е силно разобличителна, насочена е срещу лицемерието  и невежеството, несправедливостта и консерватизма, които черквата насажда в света. Втората част има призивен характер, изпалнен с оптимизъм, копнеж за борба, с вяра и надежди. Именно защото робството е гибел за народа. И защото мисли така, лирическият герой от „На прощаване” е приел идеята за борба като начин за постигане свободата на родината. Той е „със сърце мъжко, юнашко”. Изпитва вътрешна потребност от свобода. За него робството е най-голямото зло и той завещава своята вяра в свободата на идните поколения – своите „братя невръстни”.

     Основната задача на поета в поемата „Хайдути” е изображение на хайдушката борба не само срещу политическото робство, но и срещу социалното потисничество, възсъздаване на освободителните надежди на българския народ.

     Образът на бореца за свобода и правда в „На прощаване, „Хайдути”, „Моята молитва” е израз на схващането, че робското примирение води до гибелта на народа.  Същото може да се каже и за изразяването величието на революционния подвиг в „Хаджи Димитър” и „Обесването на Васил Левски”. Тук основни са мотивите са смъртта и безсмъртието. Човешката смърт е пътят към националното безсмъртие: „Жив е той, жив е! Там на Баркана...”

     Балканът е пространството, обитавано от най-извисените, от героите – борци за свобода. Той е противопоставен на полето, където звучи тъжна робска песен. Балканът, закрилник на свободните, също пее своята песен. Превръща в безсмъртие духа на загиналите за свобода. Ботевите стихове: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”, озвучават цялото родно пространство с идеята за безсмъртие.

     Апостолът е въплътената сила на тази свобода и също така, че робското примирие води до гибел на народа. Ботевата елегия „Обесването на Васил Левски”  възвеличава неговия героизъм, пее и плаче за смъртта му, жали „един син” на България и пак осветлява пътя на борбата, напоен с кръвта на най-свидната жертва. Пътят на революцията, за да се избегне гибелта на народа, минава през жертвения кръст на Апостола, през черното „бесило” на предателството и позора. Бесилото е „черно”, земята е „черна робиня”.

     Ботев зове към революция – „отчаяна, народна, незабавна”, но отрича подлостта и  лъжата, отрича робското примирие, защото то води до гибелта на народа.

     В Ботевата лирика е въплътена върховната борческа същност на човека, свободолюбивият му устрем към бъдещето. В нея оживяват най-съкровените гласове на епохата, подвигът на бореца, гневът и болката от покорството, радостното опиянение от трудния път на революционната борба. Тя завладява с мисълта, че човек може да се издигне до вечността само когато с безрезервна готовност отдаде силите си на един висш идеал. Това прави поета актуален и непреходен.

                                   

 

СВОБОДАТА КАТО НАЙ-ВИСША ЦЕННОСТ В ПОЕЗИЯТА НА БОТЕВ

 

            От всичко в личността и живота на Ботев блика неукротима енергия, която е насочена към творчески израз, чието най пряко средство е словото. Рожба на епохата, Ботев не се побира в нея. Той я надраства и остава в бъдещето. Епохата му дава светлината на идеите, яснотата на мирогледа. Поезията на Христо Ботев не може да се разглежда не само извън теоретическите му разбирания, но и извън конкретната му практика на професионален революционер. Той не гледа на стиховете си другояче освен като на средство за революционно въздействие.

            Всичко в поезията на Ботев определя свободата като най-висша ценност. Според поета най-висшето благо, до което се е домогнало човечеството в хилядолетното си развитие, е свободата. От нея е лишен българския народ, но за поета революционер свободата не е мечта, а рана, която трябва да бъде излекувана, душевна мъка, която ще се носи до смъртта. Удивително е как в малкото си по обем поетично творчество Христо Ботев успява да разкрие свободата като най-висше ценност.

            Притежаващ будна и неустрашима гражданска доблест в единство с проникновен политически усет, Ботев вижда социалното неравноправие и обществения антагонизъм в обкръжаващата го действителност така, както никой друг негов съвременник не успява да го види. Дълбоко покъртителни за чувствителната му душа са картините на робската участ на народа:

                                   Кръстът е забит в живо тела,

                                   ръжда разяжда глозгани кости,

                                   смок е засмукал живот народен,

                                   смучат го наши и чужди гости...

                                                                                  „Елегия”

            Картината е разтърсваща и покъртителна с мащабността на страданието. Епитетите – инверсия „глозгани” и „засмукал” потвърждават по изключително безспорен начин непрестанността на ужасяващото тегло.

            Поетът силно се вълнува, когато рисува мрачните картини на нечовешката експлоатация и подтисничеството на народа. Но не минорния, елегичен тон определя звученето на поетиката му. От нея струи с неудържима  сила и мощ авторовото негодувание. Властният, разголващ истината протест, насочващ към свободата като най-висша ценност, пулсира във всеки стих, във всяка ктрофа:

                                   Мълчи народа.

                                   Глухо и страшно гърмят окови.

                                                           „Елегия”

В антитезата „глухо”-„гърмят”, в двете взаимно изключващи се определения на едно и също понятие е заключено гениалното , неповторимото умение на поета да присъства ярко, самобитно, неотлъчно в творчеството си. И защото то става най-пламенната, най-непосредсвената изява а сктрастната Ботева натура, затова в него се открояват многобройните нюанси в поетовото недоволство, в стремежа към свобода като най9висша ценност.

            И защото дълбоко страда при вида на тази потресаваща действителност, и защото твърдо и докрай отстоява идеята за незабавна и решителна борба с нея, което води към свободата, Ботев не се поколебава да призове към единствено верния път на избавлението – революцията.

            В името на участието в решителната битка и на подвига в нея, водещ към свобода, Ботев е готов да пожертва най-свидните човешки пориви и въжделения. Той дава една категорична по своята форма и удивителна по своята същност интерпретация на идеята за човешко щастие и любов, на стремежа към домашен уют и спокойствие. В „На прощаване”, една от първите Ботеви творби, трайно присъства проблемът за свободата като най-висша ценност. Изключителна красота  и величие се излъчва от образа на лирическия герой – хайдутина. Неговата готовност за саможертва е опияняваща, завладяваща. В това именно се състои художествената задача на поета, да повдигне мощно и неудържимо  революционното съзнание на народа, за да осъзнае свободата като най-висша ценност. Картината на прощаването на хайдутина със своята  майка Ботев рисува с такъв реализъм и проникновен психологизъм, че за нас не остава никакво съмнение в готовността на бъдещия борец да извърши истински подвиг в името на свободата. За поета, а оттам и за неговия лирически герой истинската същност на подвига се корени в идеята за саможертвата. Верен на истинския революционен закон за приемствеността в борбата, борецът  за народна свобода дава своя завет пред майката:

;                                              разкажи на мойте братя невръстни,

                                               да знаят и те, да помнят,

                                               че и те брат са имали,

                                               но брат им падна, загина,

                                               затуй,  че клетник не трая

                                               пред турци глава да скланя,

                                               сюрмашко тегло да гледа.

            Борецът за народна свобода не храни някакви празни илюзии. Той е убеден, че борбата взима своя кървав данък. И въпреки това е готов да се жертва в името на своя вечен идеал --- свободата. Защото свободата е най-висша ценност в поезията на Ботев. Идеята за величието и безсмъртието на революционния подвиг Ботев    въплъщава в красотата на безмълвни подвиг, на изключителната скромност и чистота на героя:

                                               Но стига ми тая награда –

                                               да каже нявга народа

                                               умря сиромаха за правда,

                                               за правда и за свобода.

                                                           „На прощаване”

            Красива и подкупваща е картината на  революционната метежност и нейната невероятна пречистваща сила:

                                               Там, де земя гърми и тътне

                                               от викове страшни и злобни

                                               и от предсмъртни песни, надгробни...

 

                                               Там... там буря кърши клонове,

                                               а сабля ги свива на венец,

                                               зинали са страшни долове

                                               и пищи в тях зърно от свинец...

                                                                       „До моето първо либе”

            Тук майсторството на поета рисува величието и неудържимата стихия на революционната борба достига до виртуозност. Силата на изображението е удивителна. Пред перспективата да участва в тази решителна схватка за най-висшата ценност – свободата, поетът изповядва:

                                               Ти имаш глас чудесен,

                                               млада си, но чуйш ли

                                               как пей гората,

                                               чуйш ли как плачат  сиромаси,

                                               за той глас ми копней душата,

                                               там тегли сърце ранено,

                                               там, де е се в кърви облено.

                                                                       „До моето първо либе”

            Още по-вълнуваща и завладяваща е идеята за свободата като най-висша ценност в баладата „Хаджи Димитър”. Трудно е като че ли да се определи докъде свършва баладичният елемент, чудното и необичайното, и къде започва истинското, земното. Цялата творба е така удивителна по своето емоционално въздействие, толкова силно завладява емоционалните ни възприятия, че ние я възприемаме като безспорна истина. А истината в нея действително е огромна, мащабна – истината за безсмъртието и величието на подвига в името на своята свобода.

            Тук, за да подчертае дълбоко своя идеен замисъл, поетът се е въоръжил като че ли с цялото си образно, емоционално-въздействащо и завладяващо оръжие – каквото може да бъде само неговият гениален дар на художник.

            Изключително по своите мащаби е обобщението, в което поетът дава израз на своята философия за свободата като най-висша ценност:

                                               Тоз, който падне в бой за свобода,

                                               той не умира – него жалеят

                                               земя и небо, звяр и природа,

                                               и певци песни за него пеят.

                                                           „Хаджи Димитър”

            Ботев намира една прекрасна поетична изява на родното преклонение пред подвига на героя – песента. Защото това е подвиг в името на най-висшата ценност – свободата. И защото песента се носи по гори и по полета, защото тя се запява от уста на уста, революционният подвиг с цялото си величие и красота ще живее в народната памет. Защото свободата е най-висша ценност в поезията на Ботев.

            Тъкмо затова не умира и подвигът на оня велик българин, от чието бесило тръгна пътят на безсмъртието. Много мъка, много неизличима скръб струи от всеки стих, от всеки ред на дълбоко вълнуващата ода „Обесването на Васил Левски”. Отново Ботев  използва изключително умело  ролята на пейзажа, като катализатор на душевните преживявания на народа:

                                               Земята пее свойта зла песен ,

                                               вихрове гонят тръни в полето,

                                               и студ, и мраз, и плач без надежда,

                                               навяват на теб скръб на сърцето.

                                                                       „Обесването на Васил Левски”

            У Ботев поезия и съдба се сливат по един неповторим начин, за да очертаят гения на своя създател. И тъкмо по тази причина Ботев извлича като най-висша  ценност в своята поезия свободата. Той заслужава щастливата участ на гения. Защото  идва до нас не само от миналото, като предтеча той трайно присъства в нашето съвремие и заедно с нас отива в бъдещето.  

             

Безсмъртието в смъртта - “На прощаване"

 

 

Христо Ботев е един от големите поети на България. Той живее в изключително драматични години от историята на Родината. Но той не е наблюдател и летописец на събитията. Неговата дейна и кипяща от енергия натура го прави пряк участник в тях. Събитията намират блестящ израз в неговите пламенни стихове. Изключително вълнуваща изповед на поета е стихотворението “На прощаване в 1868 година“. То е написано в действителен момент на прощаване. През 1868 г. авторът се записва за доброволец в четата на дядо Жельо войвода и се готви да премине в България. Творбата на младия поет е изповед пред близките, неговото прощаване с тях и с живота.

Великият български владетел Омуртаг е казал: “Човек и добре да живее умира…“. Смъртта е неизбежен финал на всеки житейски път, но тя е и откъсване от познатия свят и преминаване в неизвестното. Различните религии се стремят да направят мисълта за нея по-лека: едни – с идеята за живот в отвъдното, други – с вярата в прераждането, трети – с безсмъртието на духа. Пред очите на лирическия герой в стихотворение “На прощаване в 1868 г.“ авторът вижда смъртта откъм борческата й страна. Когато животът е отдаден за свободата на Родината, бунтовникът смята своята смърт за героична и осъзната. Саможертвата ще остави следи не само в сърцата на близките му, но и в душите на целия народ. В това героят вижда своето безсмъртие.

Още в началото на стихотворението героят прави предположение “аз може млад да загина“. В тези думи няма самосъжаление, защото смъртта е осъзната. Свободолюбивият дух на бунтовника не може да допусне примирение с робството:

Та сърце, майко, не трае

да гледа турчин, че бесней

над бащино ми огнище…

Вълненията от срещата с родната земя надделяват над мисълта за смъртта. Героят не се стреми към нея, но я приема: “пък…каквото сабя покаже“. Отделеното с многоточие мълчание е по-силно от каквито и да е думи. Бунтовникът знае, че никой не дава даром свобода. За нея трябва да се пролее кръв. Тя трябва да се извоюва.

Лирическият герой добре познава чувствата на близките си и каква скръб би предизвикала неговата смърт. Затова той поставя акцент върху героизма в смъртта:

и честта, майко, юнашка!

В този смисъл е и заветът на бунтовника към своите “братя невръстни“. Смъртта на един човек не е от значение. Важното е борбата да продължи. Това авторово послание е изразено подтекстово:

Кажи им, майко, да помнят,

да помнят, мене да търсят:

бяло ми месо по скали,

по скали и по орляци,

черни ми кърви в земята,

в земята, майко, черната!

Тук е описана мрачната картина на смъртта. Ботев цели да възбуди въображението на читателя. Епитетите “бяло“, “черни“, “черната“ имат символично значение. В християнската религия белият цвят означава чистота. Така авторът показва нравствената възвишеност и духовната красота на героя си. А за родолюбивия подвиг на героя говорят скалите – високите места и орляците. Тук поетът съпоставя героя си със смелите и горди птици, които се реят свободно в небето на България.

От друга страна черният цвят символизира страданието и нещастието. “Земята, майко, черната“ е символ на мъката на бунтовника по поробената му Родина. Земята ще е черна, докато бъде извоювана нейната свобода.

Идеята за безсмъртието на героя се разкрива и в сътворяването на песен за него:

Моята песен юнашка –

защо и как съм загинал

и какви думи издумал

пред смъртта и пред дружина…

Песента не крие само безсмъртие за бунтовника. Тя ще предаде свободолюбивите му идеи на идните поколения.

Безсмъртието и признателността на народа се сливат във финалните строфи на стихотворението.

Но…стига ми тая награда

да каже нявга народът:

умря сиромах за правда,

за правда и за свобода…

Тези стихове са събрали в себе си изключителна идейно-емоционална енергия. Право на нравствена присъда над личността на бунтовника има единствено народът. Мъдростта ще помогне на идните поколения да оценят подвига на героя.

Основните разсъждения на поета Христо Ботев в стихотворението “На прощаване в 1868г.” са размисли за безсмъртието в смъртта. Те оставят дълбока диря в съзнанието на читателя. Още по-дълбока е следата оставена от самия Ботев. От неговия достоен живот и героична смърт, които удивително приличат на тези на героя му.

"Борба" - анализ

В стихотворението „Борба” на Христо Ботев са разкрити пряко социално-революционните идеи на поета. Той изразява в монологична форма чувствата, които го вълнуват поради несъответствието между неговия идеал и действителността. Робското положение на народа, поддържано със средствата на насилието и заблуждението, извиква у него гняв и негодувание.

Тема: Робското положение на народа

Проблеми: погубената младост; заблудата на народа;българската интелигенция, която отрича бунта и революцията; реакционните максими на християнството; разумът срещу религиозната догматика; лозунгът на парижките  комунари.

Композиция: Първи поетически момент – 1-9 стих

                        Втори поетически момент – 10-16 стих

                        Трети поетически момент – 17-26 стих

                        Четвърти поетически момент – 27-32 стих

                        Пети поетически момент – 33-51 стих

                        Поанта -52-57 стих

Интерпретация: лирическият герой на стихотворението разкрива мрачното стихотворение, което го обзема пред настоящото, изповядва неспокойствието си.

 В „Борба” Ботев разкрива вътрешната обърканост на лирическия „аз” и неговото себеразкриване чрез кръвта, жилите, погледа, ума, душата, паметта:

В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува;

погледът мрачен, умът не види

добро ли зло ли насреща иде …

Младостта му „минува” в тъги и неволи. Негодуванието е изразено чрез олицетворението: „кръвта се ядно в жили волнува” и инверсията „погледът мрачен”, „спомени тежки”, „сън мъртвешки”.

Във втория поетиченмомент е разкрито, че лирическият герой губи вяра, че може да въздейства върху околните. Силен е оксиморонът „от сън мъртвешки да можеш свестен човек събуди”. Мислите, че свестните считат за луди определят елегичния  тон на стихотворението. Гневно и сатирично е обрисуван образът на експлоататора.

 На богатия, на тоя обществен мъчител слугуват попът, учителят вестникарят, който поддържа схващания, изгодни за насилниците. Чрез метафората „стадо от вълци в овчи кожи” са показани интересите за поддържане на философията на покорността, която е установена в експлоататорското общество. Всичко това е разкрито в трети поетичен момент.

Четвърти поетически моментлирическият герой ясно изрича философията, унаследявана през вековете: „бой се от бога, почитай царя”. Подкрепя го метафората : „Тежка желязна ръка целува,

Лъжливи уста слуша със вяра”.

В пети поетически момент поетът показва как със свещената глупост на покорността са се борили съвестта и разумът. Гняв и негодувание бликат от метафората:

Светът, привикнал хомот да влачи,

тиранство и зло и до днес тачи;

стиховете от пети поетически момент са силно действени с психологическия си подтекст: „пуста земя”, „лъжливи уста”.

Чрез поантата на стихотворението грейва лъчът  на надеждата. Ботев идва отново до идеята, прокарвана неведнъж в статиите му, че чрез борба може да се сложи  край на хилядолетното господство на експлоататорския строй. В гърдите на поета се борят противоположни чувства: и измъчван от злостна тъга и неудовлетвореност в началото, той стига до бодро оптимистично настроение, укрепено от вярата в борбата като средство за спасение. „Ще викнем ние: „Хляб или свинец” означава, че на борба се вдигат тия, които нямат нищо, които трябва да избират между хляба и куршума, които  имат само една перспектива – да победят в общата борба, осъзнали нейния исторически смисъл и чужди на всякакъв еснафски интерес.

 

Любов и дълг в “До моето първо либе”

 

Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на

сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред

най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето

първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива

човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и

кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично

чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна

личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към

жената и към отечеството.

Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да

служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е

мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с

определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор

на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде

опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на

лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на

родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.

Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане,

страдащо очакване, което възмездява всички изпитания”.

Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата

девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за

живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи

без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата,

които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш

чуваме мъжествените стихове на Петьофи:

Любов и свобода

аз искам на земята.

За любовта

живота си ще дам,

за свободата

ще дам и любовта.

Известно е, че поводът за написването на стихотворението е

интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в

една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният

образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на

настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство.

Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания,

обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.

е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния

мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им

е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока

владее”.

Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на

лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки

окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза,

която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да

заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е

“изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че

ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само

обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност

към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на

героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и

романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от

необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.

На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко

контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба

обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за

едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично

Ботево название на съществуването без любов).

Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно

зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите

пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в

робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят

без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се

обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на

думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората,

майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди

“песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората,

която винаги в народните представи съпреживява участта на българина.

Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през

мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей”

, изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако

запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото

страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно

очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща

към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или

млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си

към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”.

Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към

картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на

пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и

пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна

стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на

юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и

бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното

за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с

пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара

митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на

битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и

зрителна представа.

Там…там буря кърши клонове,

а сабя ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец …

На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа

на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната

саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги

красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл:

“смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът

за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването

за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към

отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното

безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там”

внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят

личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена

роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на

борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или

съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и

смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която

“немее” обикновената любовна страст.

Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и

общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал

най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на

отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа

изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни

проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот,

за смъртта и безсмъртието.

„На прощаване” – Мъжкият Свят

 

Великият възрожденски поет Христо Ботев живее и твори в един напълно патриархален свят. По времето на Българското възраждане мъжът е бил главната фигура в семейството и в обществото. Въпреки че жената като майка също е била на почит, нейният образ е далеч от този на мъжа като баща и покровител на децата си. Героят от стихотворението „На прощаване” живее точно в такъв свят. Свят, в който мъжът защитава, води война, пролива кръв и умира за своята родина.

Времето в „На прощаване” е Възраждането. Тогава било необичайно, затова рядко срещано жена да се присъедини в чета или да се бори за освобождение. Това е време на абсолютен патриархат. Мъжът е този, който води битката за освобождение и този, който трябва да пролее кръв и дори да даде живота си в името на свободата. Жената трябва да роди децата, да ги отгледа, а бащата – да ги възпита „силно да любят и мразят”. И макар наистина има жени, включили се в борбата за национално освобождение, те са единици. Почти като в днешно време. Днес в армията се записват предимно мъже, а жените отново са единици. Днес, въпреки че се предполага да живеем в равенство, жените не са напълно равни на мъжете. И днес за родината се бият мъжете, а не жените. Точно както по времето на Ботев.

Мъжкият свят в „На прощаване” предполага мъжественост, желание за борба, готовност да дадеш живота си в името на нещо свято – семейството. Мъжът от времето на Ботев трябва да бъде твърд, смел, силен. И все пак той обича. Има семейство не само защото обществото го задължава да продължи рода си, а защото сърцето му представлява нещо повече студен камък: „...дълбоко ще ми въздъхнат/ две сърца мили за мене –/ нейното, майко, и твойто!” Той е колкото войник, борец за свобода и революционер, токова и баща и съпруг. И като такъв той трябва да изпълнява патриархалните си задължения: да осигури къща за семейството си, да се погрижи винаги да са добре нахранени децата му. Той трябва да уважава по-старите от него и да се грижи за своите родители, а не да бъде „нехранимайка”. И докато „левове златни на чело”, „иглянки пушки на рамо”, „саби-змии на кръста” харакатеризират войнишкото в мъжа от патриархалното време, то „либе мило, хубаво”, „две сърца мили за мене”, „майко юнашка” показват другата му страна – сърцето му.

Стихотворението „На прощаване” е позиционирано в един изцяло мъжки свят. Свят, който се променя в следващите няколко десетилетия. По времето на Ботев всичко опира до това дали си мъж или жена. Ако си мъж, то на теб се пада задължението да изхранваш семейството си, да се бориш за свобода. Ако ли си жена, трябва да родиш повече деца, да ги отгледаш, да се грижиш за къщата. Така е било преди Ботев, така е било и малко след него. Но от тогава до днес неща са се променили заначително. В днешно време всички трябва да сме равностойни. Сега жените имат много повече права. Ето пак предимно жените отглеждат децата. Отново предимно жените се грижат за дома. При Ботев мъжът се грижи за благополучието на семейството си, децата му да са добре образовани. В днешно време е същото – всички бащи искат най-доброто за своите деца. И са готови на всичко, за да им го осигурят. На жената е позволено да работи където пожелае, но отново има частична дискриминация – не навсякъде е добре дошла. Важна характеристика на мъжа и мъжкия свят остават непроменени от времето на Ботев до сега – мъжът има и чувства. В „На прощаване” лирическият герой силно люби и майка си, и либето си, и братята си. Днес мъжкият свят също е не само сила и смелост, но и чувственост. Лирическият герой иска прошка от майка си, от либето си, за да покаже духовната си сила, обичта си към тях. Но обичта не е единствената проява на чувства от страна на мъжа от това време. Той не само люби, но и мрази. Мрази поробителите си – турците, тези, заради които трябва да се раздели с обичаното. Чрез тази чувственост на лирическия герой от „На прощаване”, Ботев прави тази характеристика основна и универсална за всички епохи,.

„На прощаване” ни показва един както суров, така и чувствен мъжки свят. Мъжът трябва да се бие, да пролива кръв, дори да се прости с живота си, но също така трябва да чувства – да обича и да мрази. Точно в такъв свят живее и авторът на стихотворението Ботев. Свят който се променя, но в същото време запазва основите си. Тези основи можем да открием в миналото, откриваме ги в настоящетото, ще ги откриваме и за в бъдеще.

НРАВСТВЕНИЯТ ИЗБОР НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В БОТЕВОТО СТИХОТВОРЕНИЕ „НА ПРОЩАВАНЕ”

 

            Стихотворението на Ботев “На прощаване” утвърждава величието на човека, избрал саможертвения път на борбата “за правда и за свобода”. В този смисъл творбата е съкровена изповед и предчувствие на лирическия герой, който недвусмислено е избрал този път.

            Пътят на борбата е страшен, защото е път на неизвестността , на риска, на страданието, а може би и на смъртта в името на свободата. Но този път е и славен, защото води към подвига, към народната любов и вечната признателност, към безсмъртието и най-вече към свободата. Цялото идейно съдържание на творбата е насочено към основната цел. Тази цел е нравственият избор на лирическият герой в Ботевото стихотворение „На прощаване” .

            Лирическият герой е свободолюбива, непокорна личност, която не може да гледа “турчин, че бесней” над бащиното му огнище. Засукал любовта към свободата с майчиното мляко, той е устремен към борбата, към саможертвата, към смъртта подвиг. Бунтовникът копнее за предстоящата битка, дори майчините сълзи не могат да го спрат. Но той не е само мечтател и знае, че революцията, пътят към свободата, често носи и смърт. Затова той вижда два възможни изхода от борбата: “юнашка” смърт или победно завръщане. Това е неговият нравствен избор.

            Лирическият герой е готов за саможертва по този “страшен” път към своя идеал—свободата. За него саможертвата е дълг и завършек на един достойно извървян път. Смъртта—единият възможен изход, не го плаши. Тя е страшна, защото ще прекърши един млад живот, защото ще причини мъка и много болка на майката, на либето, на братята. Тя е показана в скрито сравнение с представата за безсмъртие. в нея мъртвото тяло на бунтовника се разнася и се слива с цялата българска земя. Тялото му е разкъсано, бялото му месо е “по скали и по орляци” в хайдушкия балкан, а “черните” му кърви изтичат в “черната” земя. Чрез епитети и контрастно черно-бяло изображение поетът постига натуралистично и трагично внушение на тази картина, която неотменно е свързана с приемствеността в борбата, със завета към братята:

                                               …и кога, майко, порастнат,

                                               като брата си да станат—

                                               силно да любят и мразят…

            Ботев лирически герой вижда смъртта като начало на духовно безсмъртие. Затова я предопределя като нравствен избор.

            Избрал пътя на борбата, лирическият герой не забравя, че този път не е само “страшен”, но и “славен”, величав и романтично красив, защото е път на свободния човек, път на борбата и за извоюването на най-голямата човешка ценност—свободата. Заради нея бунтовникът изоставя “бащино огнище”, майчините грижи, тихата усмивка на либето. Изоставя ги, но всъщност приема пътя на борбата, за да защити тях, себе си и правото на своя народ да бъде свободен.

            Макар и живо да си представя смъртта, лирическият герой не е песимист. Една от най поетичните картини в Ботевата поезия е оптимистичната картина на победния ден. Този толкова очакван и бленуван ден носи възторга и опиянението на свободата. Картината е въодушевяваща—родината оживява от радостта на хората, които посрещат победителите: “лични юнаци, напети..”. картината е многоцветна, ярка и контрастира с мрачната черно-бяла картина на смъртта. Това е картина на порива към доброто, към радостта и щастието. Тя отразява един от най-оптимистичните и романтични моменти в националното ни битие—бляна на нашия народ за свобода.

            Но и в най-щастливия миг се прокрадва трагичното предчувствие, възторгът и представата за победното опиянение секват ненадейно със съюза “но” и с едно толкова натоварено със смисъл замълчаване. Пътят е “страшен” наистина. Но той  е и “славен”, защото води към безсмъртието, към свободата:

                                               Но…стига ми тая награда—

                                               Да каже нявга народът:

                                               Умря сиромах за правда,

                                               За правда и за свобода…

            В стихотворението “На прощаване” се преплитат противоречивите чувства на любов и омраза, които тласкат свободолюбивия човек по пътя на борбата; чувства на драматизъм и трагизъм; на радост и оптимизъм—от смъртта или от победата. И ако всеки народ има свои опорни пунктове в трудно време или в безвремие, то един от малкото опорни пунктове за нас като българи  е свещеният завет на Ботев.

 

ОБРАЗЪТ НА БОРЕЦА ЗА СВОБОДА  В БОТЕВАТА ЛИРИКА

 

Поезията на Ботев е най-високият връх, до който достига българската литература преди Освобождението. В нея са вплетени най-светлите черти на нашия национален характер. Бликат най-чистите пориви на народа за свобода и човешко щастие. Ботевата поезия, издигайки в култ героиката, подвига на отделната личност, внушава величието на безсмъртието.

 Борецът за свобода и правда в поезията на Ботев изживява своята еволюция, като тръгва от образа на хайдутина през бунтовника и стига до бореца за общочовешка хармония. Това е еволюцията на идейно-духовното съзряване на лирическия герой. В творбите, където доминира героичното начало идеите за бореца за свобода са пряко свързани с участта на нашия народ. в произведенията със социално-философска проблематика борецът е прозрял корените на нашето и световното развитие. Образът на бореца за свобода е много близък по чувства и начин на мислене със самия поет.

Изграждането на образ в еволюция на бореца за свобода в поезията на Ботев започва от началните творби като „Майце си”, „Към брата си”. Хайдутинът в началото на своя път е отмъстител, който разплаща сметките си с поробителя. В последствие този хайдутин започва да отмъщава други притеснени като българи на колективния насилник. Организиран е в дружина, която носи името на своя войвода и има байрактар. В поемата „Хайдути” Ботев изгражда образа на двама хайдути. Това са малкият Чавдар, който поема по пътя на хайдутина, и Петко Страшника – бащата, който по правило трябва да се противопоставя със сина си, защото е представител на една отиваща си вече епоха. В поемата „Хайдути” е поставен проблемът бащи-деца. Бащата е двигател в развитието на сина си, както това е в народната песен. Петко Страшника е синоним на жесток отмъстител, наплашил три области. Животът му е безпорядъчен от гледна точка на робския „морал”. Вместо да навежда глава, да се грижи единствено за оцеляването на своя дом, той прави закона и реда на едно време, което тепърва ще се утвърждава. Затова е посочен и изолиран от общността, която е командвана от поробителя. Дори инстинкта си на баща той пренебрегва в името на високата си кауза. Вместо сам да извърши онова, което дългът му повелява, бащата оставя всичко това на майката:

                                               Татко ти й снощи доходял,

                                               за тебе, синко, да пита,-

                Целта на бащата е синът сам да направи избор между свободата  и робството.

Като контрапункт на Петко Страшника е образът на Чавдар. Неговият първи поглед към света и законите му е извън родния му дом при срещата със социалната неправда:

                                               Що ме си, майко, продала

                                               на чуждо село аргатин:

                еволюцията на бореца за свобода в Ботевата поезия тръгва от сравнението между участта на бащата и собствената участ на Чавдар. Синът се сблъсква с това  първо чрез мнението на околните, а в последствие с личното си страдание на потърпевш. Лексиката на Чавдар е крайно негавистична спрямо всичко свързано с вуйчо му – „изедник”. Докато за баща си говори в най-позитивен план. Открояват се полюсни чувства в образа на бореца за свобода.

                Риторичните изрази, които детето ползва едва след като е изразило чувствата към вуйчото и бащата, се отнасят до майка му. Тя страда за това, че го губи. Контрастът между душевното състояние на майката и сина е контраст между две времена: робското средновековно време и поемащото пътя си Възраждане. Въпреки връзката помежду им и болката на майката, че губи сина си, това е най-плодотворното решение на тази жена да се довери на бъдещето.

                Показвайки пътя на Чавдар войвода като прочут войвода още в увода на поемата, Ботев затваря прехода минало-бъдеще чрез настоящето на героизма, проявен от Чавдар войвода.

                По-висока степен в развитието на бунтовника за свобода е безименния герой от „На прощаване”. Причината за неговото неназоваване е, че бунтът вече не е личностен, а общонароден. Следователно достатъчно е името му българин.

                Без да следи генезиса на женското израстване Ботев установява, че българската майка отглежда юначни синове, след като минава през пресата на робството и загубата на мъжете около себе си. Бунтовникът е неин син. Той напуща бащиното огнище, защото вече не иска да оцелява, а да се бори. Има ясна цел и осъзнати чувства: обича родината, мрази поробителя; мечтае за борбата:

                                               Аз вече пушка нарамих

                                               и на глас тичам народен

                                               срещу врагът си безверни.

                Героят очевидно изпреварва своето време, защото колективното съзнание и морал все още осъждат постъпката му като нехранимайковска. Различни от останалите хора са бунтовникът, майката и братята.

                Героят знае, че либето и майка му ще тъгуват, ако падне убит. Той обаче си дава сметка, че не личното му щастие, а народната свобода е по-мила.

                Ако свободата дойде и героят остане жив, едва тогава ще е способен да помисли за своето лично щастие. В името на участието в решителната битка и на подвига в нея, водещ към свобода, Ботев е готов да пожертва най-свидните човешки пориви и въжделения. Той дава една категорична по своята форма и удивителна по своята същност интерпретация на идеята за човешко щастие и любов, на стремежа към домашен уют и спокойствие.  Готовността на бунтовника за саможертва е опияняваща, завладяваща. В това именно се състои художествената задача на поета, да повдигне мощно и неудържимо  революционното съзнание на народа, за да осъзнае свободата като най-висша ценност. Картината на прощаването на бунтовника със своята  майка Ботев рисува с такъв реализъм и проникновен психологизъм, че за нас не остава никакво съмнение в готовността на бъдещия борец да извърши истински подвиг в името на свободата. За поета, а оттам и за неговия лирически герой истинската същност на подвига се корени в идеята за саможертвата. Верен на истинския революционен закон за приемствеността в борбата, борецът  за народна свобода дава своя завет пред майката:

;                                                             разкажи на мойте братя невръстни,

                                                               да знаят и те, да помнят,

                                                               че и те брат са имали,

                                                               но брат им падна, загина,

                                                               затуй,  че клетник не трая

                                                               пред турци глава да скланя,

                                                               сюрмашко тегло да гледа.

                Борецът за народна свобода не храни някакви празни илюзии. Той е убеден, че борбата взима своя кървав данък. И въпреки това е готов да се жертва в името на своя вечен идеал --- свободата. Защото свободата е най-висша ценност в поезията на Ботев. Идеята за величието и безсмъртието на революционния подвиг Ботев    въплъщава в красотата на безмълвни подвиг, на изключителната скромност и чистота на героя:

                                                               Но стига ми тая награда –

                                                               да каже нявга народа

                                                               умря сиромаха за правда,

                                                               за правда и за свобода.

Творби, в които доминира социално-философската тематика – борецът за свобода е обрисуван в светлината на героиката и е изразено неговото порочно мислене. Това е човекът, който е прозрял корените на световното развитие и е видял причините на социалната мъка. Същият този борец за свобода посочва конкретните възможности. Това е борецът, който търси промяна в човешкото съзнание, като застава срещу религиозните догми от Соломон до Християнството. Борецът за свобода явно сочи социалните мъчители в „Елегия” и „Моята молитва”. В „Моята молитва” борецът за свобода проповядва вече универсални идеи, свързани с необходимостта от борба срещу експлоататорите и борба изобщо за промяна на човешкото статукво. В „Борба” това са диалектико-философските идеи, изпреварващи времето. Показана е драмата на бореца за свобода в един общочовешки план.

                В своя шедюовър “Обедването на Васил Левски” Ботев също е вложил идеята за безсмъртието на бореца за свобода, за дълбоката и органична връзка между юнака и неговия народ, между Апостола и българската вселена. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В него поетът отново слива в едно майка и родина, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка. Борецът за свобода е достигнал завършеност в своята еволюция. В елегията космосът и героя са едно цяло. Напускащият живота Левски променя живота на хората. Светът на героя е по-широк от живота на народа, защото борецът за свобода виси на бесилото „със страшна сила”. Смъртта му е безсмъртие. Следователно само личността, която забравя и собствините си радости и грижи, за да заживее със страстите на отечеството и народа си, може да заслужи безсмъртието.               

                У Ботев поезия и съдба се сливат по един неповторим начин, за да очертаят гения на своя създател. И тъкмо по тази причина Ботев извлича като най-висша  ценност в своята поезия свободата. Той заслужава щастливата участ на гения. Защото  идва до нас не само от миналото, като предтеча той трайно присъства в нашето съвремие и заедно с нас отива в бъдещето. 

                 

 

 

РОБСКАТА НЕВОЛЯ И НАРОДНИТЕ МЪЧИТЕЛИ В ПОЕЗИЯТА НА БОТЕВ

 

Българското  възраждане се развива в условията на чуждо национално потисничество, което извежда на преден план проблема за робството. Проблемът робство-свобода става стожерен елемент на българския духовен живот и в частност на възрожденската литература. Все по-често се появяват литературни произведения, в които се описват смразяващи картини на ужас, произвол, несправедливости от страна на чужди потисници – гърци, турци, арнаути. В публицистичните си и литературни творби възрожденските писатели като П. Р. Славейков, Л. Каравелов, Хр. Ботев изказват възмущението си срещу двуличието лъжата, патриотарството, които обременяват и заробват духа на българина. В творчеството на гения на българската поезия понятията „робство” и „свобода” обогатяват своята знакова и синонимна парадигма.

Робското пространство в поезията на Ботев е твърде разширено в сравнение с предхождащата го литература. То е населено от националния, социалния поробител и неговите жертви, но се простира и вместява и в душите на поробените, а и в душата на самия лирически „аз”.   В света на Ботевата  поезия  робското примирение е гибел за народа.  То е мъчително и потискащо. В Ботевата поезия основен лайтмотив е отхвърлянето на робството, защото е гибел за народа. Робството според Ботев е икономическо, политическо и социално потисничество, а мъчителите на народа са поробителя, българските чорбаджии, продажното духовенство и неуките учители.

          Мотивът за робството – при разкриването и интерпретацията на Ботевия  художествен модел на робската ситуация у нас през миналия век да се акцентира на универсалните образи и символи.          Словесно-образният свят на „Елегия” е съсредоточен около мотива за робската ситуация и робската психика. Творбата започва с обръщението „бедний народе”, а завършва с поглед и укор  към тези, които пасивно чакат „ред за свобода. Метафората „робска люлка люлее” и преплитането на социалните с  религиозни мотиви определят робското примирение като гибел за народа. Авторът прави смислови аналогии между разпятието на Христос и робската ситуация. Защото и разпятието, и робството фокусират злото на света. В „Елегия” откриваме мотивите за робското търпение и примирение, за пасивния и активния тип човешко поведение. Също се прави опит да се назоват източниците на тиранията и злото в света. Това не е самоцелно представяне на робската ситуация, а стремеж да импулсира борческата активност и устрема към свобода. Българският народ е навсякъде в Ботевата поезия. В „Елегия” поетът му отрежда особено място, като го свързва с мотива за жертвата. Поетът вижда своя народ като окован исполин, намръщен, изправен до собствения си гроб. От челото му се лее кървава пот, в още живото му тяло е забит кръст. Творецът създава грандиозен образ-символ, символ на вековното народно страдание и на вековната народна сила и издържливост. Това е израз на мотива за жертвата в творбата „Елегия”.

Образи и картини в „Елегия” са тясно свързани. Детайлите, които завършват образа на титана-народ, доизвайват картината. Тя буди както зрителни, така и слухови представи и се гради върху остри контрасти. Героя пита настойчиво своя народ кой е виновникът за страданията му: „Той ли? – кажи ми”. Вместо отговор: „Мълчи народа”. Вместо отговор: „Глухо и страшно гърмят окови”. В мълчанието на народа, в сдържания му жест се крие огромна мощ и огромна заплаха:

Намръщен само с глава той сочи

на сган избрана...

В същото това  мълчание се изразява и мотивът за жертвата. Кървавата пот, която се лее от челото на народа, буди представа за горещата температура на

Огромното физическо напрежение, на задъханите сетни сили. На нея се противопоставя хладът, студът на надгробния камък. Представата за кръста, за разпятието обикновено извиква образите на прикованите, разпънатите на кръст християнски мъченици. У Ботев не народното тяло е приковано за кръста, а кръстът е забит в живото тяло на народа. Колкото културен, толкова силен,  поразяващ въображението е този образ. Той буди усещане за продължителността на действието.

 

„В механата” става преплитане на социалния мотив с мотива за виното. Във виното поетът иска да забрави това, което толкова егоисти и лицемери не могат да разберат „позор ли е, или слава”. Както винаги авторът ни пренася с един замах в определена ситуация, отбягвайки всички излишни описания:

Пием, пеем и зъбим се на тирана

В „Борба” Ботев разкрива вътрешната обърканост на лирическия „аз” и неговото себеразкриване чрез кръвта, жилите, погледа, ума, душата, паметта:

В тъги, в неволи младост минува,

кръвта се ядно в жили вълнува;

погледът мрачен, умът не види

добро ли зло ли насреща иде …

Как внушително е предадено състоянието на поета – с всичко в опит и мисли, което го кара да се чувства дълбоко нещастен. Без да прецизира биографически и да анализира психологически, той знае да ни въведе в центъра на своето разочарование. Тъкмо защото ритъмът на словото отговаря на органическото  възбуждане и защото думите – абстрактни като „тъга”, „неволя” или конкретни като „мрачен поглед” – предизвикват неопределени, но силни реакции в подсъзнателната сфера на духа. Мотивът за злото в света е разкрит чрез неговите конкретизации лъжата и робството. Стига се до алтернативата:

Хляб или свинец!

Стихотворението „Моята молитва” не бива да се възприема само като атеистичен манифест на свободата или като свръхиндивидуалистичен бунт срещу изначалната обреченост на човека („а човекът си оставил/ роб да бъде на земята”). „моята молитва” е интуитивно доближаване до истинската същност на Бога, който няма нищо общо с канонизирания от човешкото съзнание бог. Той не кара хората да му се подчиняват и да му служат, а ги освобождава духовно. Обективираният Бог е предмет на лобско преклонение от човека:

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, идол на глупците,

на човешките душмани!

Това са народните мъчители.Извиквайки във въображението си всичко мило и скъпо за сърцето – роден край, семейство, учители на дълг (тез що в мене дух  свободен, дух за борба завещаха”), той веднага мени видения и тон, за да изкаже ненавистта си към заклетите врагове на народа:

Грабят от народа гладен,

граби подъл чорбаджия,

за злато търговец жаден

и поп с божа литургия

Специфичното в Ботевата интерпретация на мотива за робската неволя е, че го разглежда в националноисторически, социален и екзистенциален план.Особено драматично е нарисувана картината, н която се говори за народните мъчители. Народът мълчи. Само глухо и страшно гърмят оковите му. Но и с мълчаниео оси той сочи виновниците. Това са представителите на заможната класа, нейната интелигенция, духовенството /”сган избрана”, „рояк скотове”, в „сюртуци”, в „реси”/ , разните просветители /”слепци с очи”/. Народът, който има сила да създаде нов живот, е представен като живо погребан мъченик : „смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости”. С особена сила звучи мотивът за жертвата. В „Елегия” Ботев изобразява страданието на роба и разкрива отношението си към жертвите, като така по-ясно долавяме  омразата към тираните.

Обзет от мрачни спомени и размисли в „Борба”, поетът предава и нам въображението си. То иде от гледката на оная тълпа „глупци” и „грабители”, които е жигосвал неведнъж по-рано. Между тях той разпознава познати типове на вестникар, учител и поп, агенти на реакцията. И сега, както и други път, Ботев е особено безмилостен към духовенството, обвинявано тъй често, че е главен враг на прогреса и на свободата. В случая това обвинение цели не толкова една порочна среда при българските условия, колкото клерикализма на Запад, против който водят открита борба толкова и либерално-демократически и пролетарско-социалистически групи. Ботев с пламъка на един Неофит, повлиян от новата рационална наука и от революционната идеология, която презира съсловното общество, буржоазната нравственост и всяко потисничество на слабите, наглася лирата си за позив към въстание, към общонароден отпор срещу тиранията. Бичувайки потисниците, които имат за оръжие остарелия морал и суеверието, той оплаква съдбата на потиснатите, към които иронично отправя съвета си:

Мълчи, моли се, кога те бият,

кожата да ти одере звярът

и кръвта да ти змии изпият…

комбинирайки сръчно образен и идеен стил, поетът изказва отвращението си от един социален ред, който подлежи на събаряне:

Тъй върви светът! Лъжа и робство

на тая пуста земя царува!

Робската неволя и народните мъчители е националната проблематика, която тясно присъства в Ботевата поезия. Това е само опорна точка, от която тръгват общочовешки и философски обобщения за съдбата на човека. Затова и неговата поезия е по-слабо комуникативна за съвременниците му, но изключително функционална във времето. Ботев и днес, и винаги може да бъде учител на поколенията – пръв учител, понеже това, с което се обръща към нас, не е поука, а пример, не е теория, а факт – може би най-внушителният факт в историята на българската интелигенция. Безстрашният херолд на бунта ни учи да останем верни на себе си и на своя върховен идеал, да разширим – и ако можем, да унищожим – пределите на своя дух , да го превърнем в деятелна, свободна и безпределна сила.

 

 

 

СВОБАДА И РОБСТВО В „ЕЛЕГИЯ”, ХРИСТО БОТЕВ

Раждането на Ботевата поезия несъмнено е подготвено от реалните завоевания на нашата литература. Поезията на Христо Ботев е висок, недостижим и самотен връх, чиито основи са заложени дълбоко в българското обществено-политическа и литературна действителност през 50-те – 70-те години на 19 век.

Основен образ в Ботевата поезия, който живее във всяко негово стихотворение, зримо или незримо, понякога между стиховете, в атмосферата на творбата, е образът на българския народ.Българският народ е навсякъде в Ботевата поезия. В „Елегия” поетът му отрежда особено място, като го свързва с мотива за свободата и робството. По своите жанрови особености поезията е наистина елегия, т.е. творба, в която са изразени тъжни чувства, но елегия, пропита със силен сатиричен и гневен протест. Поетът изразява не само личното си настроение, а и онова, което засяга обществото. Обществото живее в робство и жадува свобода.

Поетът вижда своя народ като окован исполин, намръщен, изправен до собствения си гроб. От челото му се лее кървава пот, в още живото му тяло е забит кръст. Творецът създава грандиозен образ-символ, символ на вековното народно страдание и на вековната народна сила и издръжливост. Това е метафоричен израз на робството в творбата „Елегия”.

Образи и картини в „Елегия” са тясно свързани. Детайлите, които завършват образа на титана-народ, доизвайват картината. Тя буди както зрителни, така и слухови представи и се гради върху остри контрасти. Героя пита настойчиво своя народ кой е виновникът за страданията му: „Той ли? – кажи ми”. Вместо отговор: „Мълчи народа”. Вместо отговор: „Глухо и страшно гърмят окови”. В мълчанието на народа, в сдържания му жест се крие огромна мощ и огромна заплаха:

                                      Намръщен само с глава той сочи

                                      на сган избрана...

В същото това  мълчание се изразява и мотивът за робството и желанието за свобода.. Кървавата пот, която се лее от челото на народа, буди представа за горещата температура на народните кипежи.

Огромното физическо напрежение, на задъханите сетни сили. На нея се противопоставя хладът, студът на надгробния камък. Представата за кръста, за разпятието обикновено извиква образите на прикованите, разпънатите на кръст християнски мъченици. У Ботев не народното тяло е приковано за кръста, а кръстът е забит в живото тяло на народа. Колкото културен, толкова силен,  поразяващ въображението е този образ. Той буди усещане за продължителността на действието.

Мисълта е точна и динамична. Емоционалният поток е изключително силен и плътен., напълно овладян. Образът е изваян до последната подробност. И отново се връщаме към мотива за жертвата в стихотворението „Елегия”. Народът в „Елегия”  е единен и монументален.  Той е велик и могъщ в своето страдание, в своето сдържано мълчание. За него  поетът има само един епитет – „бедния роб”, „бедний народе”. В това се изразява мотивът за жертвата. В „Елегия” проличават характерните качества на Ботев като лирически поет. Неговите чувства са предизвикани от мисълта за робската неволя на народа. Поетът страда. В гърдите му избликва гняв, негодувание и това придава на страстен сатиричен облик на творбата-изповед.

Философията на търпението и примирението, проповядвано от лицемерното духовенство /заместниците на Юда и Лойола/ и представителите на  експлоататорската класа /”Кой продал брата, убил баща си”/, приспива народа. Науката и религията станали средство за потисничество и участ на робско примирение /”Търпи и ще си спасиш душата”/. Така още в първите строфи на стихотворението Ботев сочи, че страданието на народа произлиза от експлоататорския характер на обществото, в което още от древни времена господстват тиранията , подтисничеството, лъжата и измамата.

Особено драматично е нарисувана картината, н която се говори за народните мъчители. Народът мълчи. Само глухо и страшно гърмят оковите му. Но и с мълчанието си той сочи виновниците. Това са представителите на заможната класа, нейната интелигенция, духовенството /”сган избрана”, „рояк скотове”, в „сюртуци”, в „реси”/ , разните просветители /”слепци с очи”/. Народът, който има сила да създаде нов живот, е представен като живо погребан мъченик : „смок е засмукал живот народен, смучат го наши и чужди гости”. С особена сила звучи мотивът за жертвата. В „Елегия” Ботев изобразява страданието на роба и разкрива отношението си към жертвите, като така по-ясно долавяме  омразата към тираните.

Творбата на Ботев е опиянение от страхотното и величавото: споделяне мъките на намръщения велик мъченик – „невинния народ” – и унижение причината на страданието му, стреми се към него като към своя първообраз – като син-избавител. Жертвата на народа – пет века угнетяван – е лична трагедия, лична съдба за поета.

Ботев и днес, и винаги може да бъде учител на поколенията – пръв учител, понеже това, с което се обръща към нас, не е поука, а пример, не е теория, а факт – може би най-внушителният факт в историята на българската интелигенция. Безстрашният херолд на бунта ни учи да останем верни на себе си и на своя върховен идеал, да разширим – и ако можем, да унищожим – пределите на своя дух , да го превърнем в деятелна, свободна и безпределна сила.

СВОБОДАТА КАТО ИЗБОР В ПОЕЗИЯТА НА БОТЕВ

От всичко в личността и живота на Ботев блика неукротима енергия, която е насочена към творчески израз, чието най-пряко средство е словото. Рожба на епохата, Ботев не се побира в нея. Той я надраства и остава в бъдещето. Епохата му дава светлината на идеите, яснотата на мирогледа. Поезията на поета революционерне може да се разглежда не само извън теоретическите му разбирания, но и извън конкретната му практика на професионален революционер. Той не гледа на стиховете си другояче освен като на средство за революционно въздействие.

   Всичко в поезията на Ботев определя свободата като най-висша ценност. Според поета най-висшето благо, до което се е домогнало човечеството в хилядолетното си развитие, е свободата. От нея е лишен българския народ. За поета революционер свободата не е мечта, а рана, която трябва да бъде излекувана. Свободата е душевна мъка, която ще се носи до смъртта. Това я определя като избор в поезията на Ботев.

   Притежаващ будна и неустрашима гражданска доблест в единство с проникновен политически усет, Ботев вижда социалното неравноправие и обществения антагонизъм в обкръжаващата го действителност така, както никой друг негов съвременник не успява да го види. Дълбоко покъртителни за чувствителната му душа са картините на робската участ на народа:

                          Кръстът е забит в живо тела,

                          ръжда разяжда глозгани кости,

                          смок е засмукал живот народен,

                          смучат го наши и чужди гости...

                                                                         „Елегия”

   Картината е разтърсваща и покъртителна с мащабността на страданието. Епитетите – инверсия „глозгани” и „засмукал” потвърждават по изключително безспорен начин непрестанността на ужасяващото тегло. Това предопределя свободата като избор в поезията на Ботев.

   Поетът силно се вълнува, когато рисува мрачните картини на нечовешката експлоатация и подтисничеството на народа. Но не минорния, елегичен тон определя звученето на поетиката му. От нея струи с неудържима  сила и мощ авторовото негодувание. Властният, разголващ истината протест, насочващ към свободата като най-висша ценност, пулсира във всеки стих, във всяка строфа:

                          Мълчи народа.

                          Глухо и страшно гърмят окови.

                                                  „Елегия”

В антитезата „глухо”-„гърмят”, в двете взаимно изключващи се определения на едно и също понятие е заключено гениалното , неповторимото умение на поета да присъства ярко, самобитно, неотлъчно в творчеството си. И защото то става най-пламенната, най-непосредсвената изява на страстната Ботева натура, затова в него се открояват многобройните нюанси в поетовото недоволство, в стремежа към свобода.

   И защото дълбоко страда при вида на тази потресаваща действителност, и защото твърдо и докрай отстоява идеята за незабавна и решителна борба с нея, което води към свободата, Ботев не се поколебава да призове към единствено верния път на избавлението – революцията.

   В името на участието в решителната битка и на подвига в нея, водещ към свобода, Ботев е готов да пожертва най-свидните човешки пориви. Той дава една категорична по своята форма и удивителна по своята същност интерпретация на идеята за човешко щастие и любов, на стремежа към домашен уют и спокойствие. В „На прощаване”, една от първите Ботеви творби, трайно присъства проблемът за свободата като единствен избор. Изключителна красота  и величие се излъчва от образа на лирическия герой – хайдутина. Неговата готовност за саможертва е опияняваща, завладяваща. В това именно се състои художествената задача на поета, да повдигне мощно и неудържимо  революционното съзнание на народа, за да осъзнае свободата като избор. Картината на прощаването на хайдутина със своята  майка Ботев рисува с такъв реализъм и проникновен психологизъм, че за нас не остава никакво съмнение в готовността на бъдещия борец да извърши истински подвиг в името на свободата. За поета, а оттам и за неговия лирически герой истинската същност на подвига се корени в идеята за саможертвата. Верен на истинския революционен закон за приемствеността в борбата, борецът  за народна свобода дава своя завет пред майката:

;                                     разкажи на мойте братя невръстни,

                                      да знаят и те, да помнят,

                                      че и те брат са имали,

                                      но брат им падна, загина,

                                      затуй,  че клетник не трая

                                      пред турци глава да скланя,

                                      сюрмашко тегло да гледа.

   Борецът за народна свобода не храни някакви празни илюзии. Той е убеден, че борбата взима своя кървав данък. И въпреки това е готов да се жертва в името на своя вечен идеал --- свободата. Защото свободата е изборът в поезията на Ботев. Идеята за величието и безсмъртието на революционния подвиг Ботев    въплъщава в красотата на безмълвни подвиг, на изключителната скромност и чистота на героя:

                                      Но стига ми тая награда –

                                      да каже нявга народа

                                      умря сиромаха за правда,

                                      за правда и за свобода.

                                                  „На прощаване”

   Красива и подкупваща е картината на  революционната метежност и нейната невероятна пречистваща сила:

                                      Там, де земя гърми и тътне

                                      от викове страшни и злобни

                                      и от предсмъртни песни, надгробни...

 

                                      Там... там буря кърши клонове,

                                      а сабля ги свива на венец,

                                      зинали са страшни долове

                                      и пищи в тях зърно от свинец...

                                                              „До моето първо либе”

   Тук майсторството на поета рисува величието и неудържимата стихия на революционната борба достига до виртуозност. Силата на изображението е удивителна. Пред перспективата да участва в тази решителна схватка за най-висшата ценност – свободата, поетът изповядва:

                                      Ти имаш глас чудесен,

                                      млада си, но чуйш ли

                                      как пей гората,

                                      чуйш ли как плачат  сиромаси,

                                      за той глас ми копней душата,

                                      там тегли сърце ранено,

                                      там, де е се в кърви облено.

                                                              „До моето първо либе”

Изборът за свобода предопределя полюсните чувства, които владеят лирическия герой в Ботевата поезия – омраза към грабителите и любов към страдащия народ. той е и родолюбец, познава уроците на историята. Затова е непримирим към настоящето на България. В своята изолация и самота („В механата”)осъзнава обречеността на желанието си. Наясно е, че всеки българин носи жаждата за свобода, но страхът го притиска така, че най-малката волност се счита за неразумно отклонение от всеобщата тишина и заспалост. Пробудилото се човешко самочувствие на роба го държи кратко и му носи повече страхове, отколкото промяна. В поантата идиотите са лъжепатриотите. Затова лирическият герой се заема с тях – да ги дискредитира, тъй като те се „гаврят” с най-милото. Свободата е основен избор.

В „Моята молитва” изборът за свобода е изразен чрез образа на революционния Бог, който състрадава, обича и подпомага човешката самоизява. Това е Богът, пред когото се прекланя лирическия говорител.

   Още по-вълнуваща и завладяваща е идеята за свободата като най-висша ценност в баладата „Хаджи Димитър”. Трудно е като че ли да се определи докъде свършва баладичният елемент, чудното и необичайното, и къде започва истинското, земното. Цялата творба е така удивителна по своето емоционално въздействие, толкова силно завладява емоционалните ни възприятия, че ние я възприемаме като безспорна истина. А истината в нея действително е огромна, мащабна – истината за безсмъртието и величието на подвига в името на своята свобода.

   Тук, за да подчертае дълбоко своя идеен замисъл, поетът се е въоръжил като че ли с цялото си образно, емоционално-въздействащо и завладяващо оръжие – каквото може да бъде само неговият гениален дар на художник.

   Изключително по своите мащаби е обобщението, в което поетът дава израз на своята философия за свободата като избор:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира – него жалеят

                                      земя и небо, звяр и природа,

                                      и певци песни за него пеят.

                                                  „Хаджи Димитър”

   Ботев намира една прекрасна поетична изява на родното преклонение пред подвига на героя – песента. Защото това е подвиг в името на най-висшата ценност – свободата. И защото песента се носи по гори и по полета, защото тя се запява от уста на уста, революционният подвиг с цялото си величие и красота ще живее в народната памет. Защото свободата е изборът  в поезията на Ботев.

   Тъкмо затова не умира и подвигът на оня велик българин, от чието бесило тръгна пътят на безсмъртието. Много мъка, много неизличима скръб струи от всеки стих, от всеки ред на дълбоко вълнуващата ода „Обесването на Васил Левски”. Отново Ботев  използва изключително умело  ролята на пейзажа, като катализатор на душевните преживявания на народа:

                                      Земята пее свойта зла песен ,

                                      вихрове гонят тръни в полето,

                                      и студ, и мраз, и плач без надежда,

                                      навяват на теб скръб на сърцето.

                                                              „Обесването на Васил Левски”

   У Ботев поезия и съдба се сливат по един неповторим начин, за да очертаят гения на своя създател. И тъкмо по тази причина Ботев извлича като най-висша  ценност в своята поезия свободата. Той заслужава щастливата участ на гения. Защото  идва до нас не само от миналото, като предтеча той трайно присъства в нашето съвремие и заедно с нас отива в бъдещето.           

Смъртта безсмъртие в Ботевото стихотворение Хаджи Димитър

 

Раждането на Ботевата  поезия несъмнено е подготвено от реалните завоевания на нашата литература. Поезията на Христо Ботев е висок, недостижим и самотен връх, чиито основи са заложени дълбоко в българската обществена, политическа и литературна действителност през 50-те-70-те години на 19 век.

Баладата „Хаджи Димитър” е резултат на продължителни творчески търсения на значителен, вече изминат творчески път. Без поемата „Хайдути” и стихотворението „На прощаване” не бихме имали „Хаджи Димитър”. Героизмът и трагизмът на борците, величието на смъртта безсмъртие в името на народната свобода Ботев възпява именно в своята ненадмината балада. Трудно е да си представим по-хармонична, по-цялостна творба. Всичко в нея е изумително, съразмерно, гениално просто и непосредствено с мотива за смъртта безсмъртие. Това е  стожерът в баладата „Хаджи Димитър”.

В своята творба Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия – образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата. Героят на баладата е герой на цяла една епоха. Ботев го познава добре, както познава себе си. Баладата „Хаджи Димитър” е нещо повече от Ботевото верую изповед, тя е прозрение. Тя е прозрение именно чрез смъртта безсмъртие. Праисторическата древна болка на човешката душа ражда конкретния вик на Ботевото желание за възкресение: „Жив е той, жив е!”. Викът на болката е вик на ужас от смъртта, от нейното въздесъщо трансцедентно битие в съзнанието на човека. Човешкият глас е връзката между реално и нереално. Дистанцията между лично съзнание и колективно битуване в мита на българското съзнание Ботев очертава чрез условното легендарно извисяване на третоличната безименна форма „той”. Тя е проектирана във фолклорно песенното пространство на героизъм и смърт – „там”, конкретизирано от родните материални обеми на българския национален символ Балкана. Борбата за национално освобождение се свързва неразделно с борбата за социални правдини. Националното прераства в общочовешко.  Героят борец най-често идентичен с лирическия герой в Ботевата поезия – е национален герой , завоювал със смъртта си безсмъртие. Баладата „Хаджи Димитър” е пример неговият образ става общочовешки символ на борбата и на подвига. В творбата си Ботев отговаря най-синтетично на една основна дилема в своята поезия за вътрешта връзка между личното, националното и всемирночовешкото.

Само в един стих: „Жив е той, жив е! Там на Балкана!”, Ботев разкъсва естествената хронологическа връзка във времето и в човешкото съзнание нахлуват прадревни гласове. Те сякаш са дошли от отвъдното, за да напомнят за човешките ценности на българина, завинаги съхранени в предадената и опазена легенда и песен:

потънал в кърви, лежи и пъшка

юнак с дълбока на гърди рана.

Чрез мотива за смъртта безсмъртие в баладата са въплътени в несравним художествен образ революционните стремежи  на епохата. Героят тук се издига решително и над хайдутина, и над бунтовника със своя национален и общочовешки идеал. Стихотворението започва с конкретна картина – борецът, който лежи ранен , захвърлената край него пушка, строшената на две сабя.

Поетът вижда героя не във време на борба при осъществяване на подвига , а в момент на физическо страдание, когато е останал сам на Балкана:

                                      Очи тъмнеят, едва се люшка,

                                      уста проклинат цяла вселена!

Но копнежът по свобода е така силен, че увлича неговия дух. Той не се поддава на физическата болка, а лети с мисълта си към дружината, която продължава борбата.

В лицето на Хаджи Димитър е възсъздаден образът на наш национален революционер, но поетът внушава идеята за бореца за свобода изобщо. Ние виждаме героя с националните му черти ,  но осезаваме и красотата в подвига на бореца, загинал за правда, за прогрес, за свобода. В това е изразен мотивът за безсмъртието в баладата.

Герой и народ, герой и човечество са свързани в неразривно единство. Когато юнакът страда на Балкана под открито небе,  долавя се жетварска песен, която се носи нейде в полето – тъжна, напомняща робска участ. Когато героят страда, до  него се свежда природата, жалеят го земя и небо. Под влияние на народното творчество Ботев е използвал и митически образи – самодивите, олицетворяващи народната представа за волност и красота. Поетът въвежда в своята картина чудните, облечени в леки премени самодиви не за да ни внуши представите за  митологичното, а за да възпее героя , за да утвърди идеята за неговата срасота и величие. Ботев въвежда в лириката поезията на мита, съчетава я с героиката, създава емоционално-фантастично обкръжение около ранения , за да възвеличи неговия подвиг. С помощта на образите, подсказани от въображението, подхранено от народната песен, още по-силно се подчертава мотивът за безсмъртието в баладата „Хаджи Димитър”, който е основната идея в творбата:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира: него жалеят

                                      земя и небо, звяр и природа,

                                      и певци песни за него пеят.

Песента на родните български стихии: земя, небе, природа, е новият жречески ритуал, който не оплаква, а езически извисява тленното до баладната висина на героичното безсмъртие.Ботев променя традицията. Протяжният плач на погребалната песен, леещ се от векове като национална прокоба над българската земя, е заменен с  нова, баладна трактовка на героичния мит:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира…

 

Възприемайки образите, читателят през цялото време съзнава величието не само на падналия юнак, а и на духа на лирическия герой, разкрил себе си чрез чувствата, изразени в стихотворението.  Това е образът на човек, високо благороден, способен сам на такъв героичен  подвиг, какъвто възпява стихотворението, обладаващ широка и целеустремена революционна мисъл.

Последната строфа като че ли повтаря стиховете от третата и шестата строфа  на баладата. Поетът се връща назад към вече създадени  образи, но атмосферата и настроението са различни. Картината е по-лаконична, по-строга:

                                      Но съмна вече! И на Балкана

                                      Юнакът лежи, кръвта му тече, --

                                      Вълкът му ближе лютата рана,

                                      И слънцето пак пече ли пече!

Съюзът „но” подготвя контраст: прохладната самодивска нощ, изпълнена с хайдушката песен на Балкана, се заменя с безпощадния зной на летния ден: „Но съмна вече!” – възклицателната интонация подчертава разликата. В нощта има очекване, надежда, свръхземна красота. Денят е безпощаден с блясъка на своята светлина, със своя зной, с огромното страдание на героя.

Ботев неслучайно припомня картината на знойния ден, неслучайно я пресъздава  така сгъстено. Болката за героя се слива със съзнанието за безсмъртието на неговия подвиг, с мотива за безсмъртието в баладата. Смъртта и свързаните с нея тотемни символи на духовната небесна висина: орлицата и соколът, се оказват много по-естествена среда със съответните средства за художествена изява на героична, юнашка саможертвеност. Достига до високото баладично пространство на героика и красива жертвена смърт, когато човек и символ се сливат. Тогава симворен образ и тотем: юнак и сокол, стават национален художествен знак на реално безсмъртие:

Денем му сянка пази орлица

и вълк му кротко раната ближе;

над него сокол, юнашка птица,

и тя се за брат, за юнак грижи!

Сякаш родовият корен, като пророчески тотемен знак на жрицата-майка (орлицата), е „забит” дълбоко в инобитието на небесната вис. Историческата нишка на съдбата минава пред кървавия делник на страшния национален избор, в който човек за човека е вълк, а родната земя – отчуждена и страшна в хищната болка на страднието – ражда високата духовна проекция на смъртта безсмъртие. Това е мигът, в който духът български тръгва отново по пътя на дедите и незнайният чутовен юнак се побратимява със сокола – царствения тотемен знак на праотците. Той оживява в Ботевото баладично пространство на оцеляла и възкръснала саможертва.

Безначалието и безкрая в психокосмоса на човешката душа Ботев обективира чрез природните усети на една древна национална душевност:

Настане вечер – месец изгрее

звезди обсипят сводът небесен

гора зашуми, вятър повее…

Смъртта, като нечакана годеница, обгръща съзнанието на героя:

И самодиви в бяла премяна…

Студената тръпка на страха от срещата с отвъдното присъства чрез фолклорната стилизация на постоянни песенни метафори: „вода студена”. Това е все още живата тръпка на болката, която води юнака на среща с безсмъртието, когато човекът избира смъртта и се „венчава” завинаги с духа на българската земя:

…и затова я гледа, - мила, засмена!

 

Рисувайки с правилно естетическо вникване само отделни мигове ат трагедията на юнака, поетът свързва агонията с обстановката – с песента на жетварката в полето, с чаровната балканска нощ, с хайдушкия стон  на гората и с призрака на самодивите. И раздвижен дълбоко от скръбния край, той възвестява пророчески жребия си:

                                      Тоз, който падне в бой за свобода,

                                      той не умира...

Баладата „Хаджи Димитър” спада, по силата на лиризма си, яркост на багрите и изискана групировка на темите с основен мотив  за безсмъртието, към най-съвършеното, което е създал българският поетически гений. Ботев е не само славно минало, но и нетленно настояще и бъдеще. Почувствал с чисто българско сърце  света и живота , в стиховете си непреходни, прозрение и копнение, способен да наложи на езика си печата на една мощна индивидуалност, той ни остава мил дори с всичко случайно на своите мечти и възгледи.

 

ТРАГИЗЪМ И ВЕЛИЧИЕ В„ХАДЖИ ДИМИТЪР”, ХРИСТО БОТЕВ

Раждането на Ботевата  поезия несъмнено е подготвено от реалните завоевания на нашата литература. Поезията на Христо Ботев е висок, недостижим и самотен връх, чиито основи са заложени дълбоко в българската обществена, политическа и литературна действителност през 50-те-70-те години на 19 век.

Баладата „Хаджи Димитър” е резултат на продължителни творчески търсения на значителен, вече изминат творчески път. Без поемата „Хайдути” и стихотворението „На прощаване” не бихме имали „Хаджи Димитър”. Героизмът и трагизмът на борците, величието на смъртта в името на народната свобода Ботев възпява именно в своята ненадмината балада. Трудно е да си представим по-хармонична, по-цялостна творба. Всичко в нея е изумително, съразмерно, гениално просто и непосредствено с мотива за трагизъм и величие. Това е  стожерът в баладата „Хаджи Димитър”

В своята творба Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия – образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата. Героят на баладата е герой на цяла една епоха. Ботев го познава добре, както познава себе си. Баладата „Хаджи Димитър” е нещо повече от поетовото верую изповед, тя е прозрение. Тя е прозрение именно чрез трагизма и величието.

„Хаджи Димитър” е своеобразен поетически синтез. Още в първите си песни Ботев поставя един болен въпрос – съдбата на народа и съдбата на отделната личност. Триадата: личност-народ-родина изпълва цялата поезия на гениалния поет. Лирическият герой търси своя път и прави своите открития: мъките на най-близките – майка, баща, братя и сестри, любима – се сливат със страданията на целия народ; привързаността към родното огнище – с любовта към родината; синовната обич с обичта и състраданието към бедните и потиснатите. Поетът открива образа на Балкана – символ на родната земя, на героичното минало на народа, въплътил в себе си народната съдба. Робската участ на народа извиква идеята за борба  , устремя към свободата. Ботев открива смисъла на живота в любовта към отечеството, той пази свято борческите завети на дедите си. Борбата за национално освобождение се свързва неразделно с борбата за социални правдини. Националното прераства в общочовешко.  Героят борец най-често идентичен с лирическия герой в Ботевата поезия – е национален герой , завоювал със смъртта си безсмъртие. Баладата „Хаджи Димитър” е пример неговият образ става общочовешки символ на борбата и на подвига. В творбата си Ботев отговаря най-синтетично на една основна дилема в своята поезия за вътрешта връзка между личното, националното и всемирночовешкото.

Чрез мотива за трагизъм и величие в баладата са въплетени в несравним художествен образ революционните стремежи  на епохата. Героят тук се издига решително и над хайдутина, и над бунтовника със своя национален и общочовешки идеал. Стихотворението започва с конкретна картина – борецът, който лежи ранен , захвърлената край него пушка, строшената на две сабя.

Поетът вижда героя не във време на борба при осъществяване на подвига , а в момент на физическо страдание, когато е останал сам на Балкана:

                                                   Очи тъмнеят, едва се люшка,

                                                   уста проклинат цяла вселена!

Но копнежът по свобода е така силен, че увлича неговия дух. Той не се поддава на физическата болка, а лети с мисълта си към дружината, която продължава борбата.

В лицето на Хаджи Димитър е възсъздаден образът на наш национален революционер, но поетът внушава идеята за бореца за свобода изобщо. Ние виждаме героя с националните му черти ,  но осезаваме и красотата в подвига на бореца, загинал за правда, за прогрес, за свобода. В това е изразен мотивът за безсмъртието в баладата.

Герой и народ, герой и човечество са свързани в неразривно единство. Когато юнакът страда на Балкана под открито небе,  долавя се жетварска песен, която се носи нейде в полето – тъжна, напомняща робска участ. Когато героят страда, до  него се свежда природата, жалеят го земя и небо. Под влияние на народното творчество Ботев е използвал и митически образи – самодивите, олицетворяващи народната представа за волност и красота. Поетът въвежда в своята картина чудните, облечени в леки премени самодиви не за да ни внуши представите за  митологичното, а за да възпее героя , за да утвърди идеята за неговата красота и величие. Ботев въвежда в лириката поезията на мита, съчетава я с героиката, създава емоционално-фантастично обкръжение около ранения , за да възвеличи неговия подвиг. С помощта на образите, подсказани от въображението, подхранено от народната песен, още по-силно се подчертава мотивът за безсмъртието в баладата „Хаджи Димитър”, който е основната идея в творбата:

                                                   Тоз, който падне в бой за свобода,

                                                   той не умира: него жалеят

                                                   земя и небо, звяр и природа,

                                                   и певци песни за него пеят.

Възприемайки образите, читателят през цялото време съзнава величието не само на падналия юнак, а и на духа на лирическия герой, разкрил себе си чрез чувствата, изразени в стихотворението.  Това е образът на човек, високо благороден, способен сам на такъв героичен  подвиг, какъвто възпява стихотворението, обладаващ широка и целеустремена революционна мисъл.

Последната строфа като че ли повтаря стиховете от третата и шестата строфа  на баладата. Поетът се връща назад към вече създадени  образи, но атмосферата и настроението са различни. Картината е по-лаконична, по-строга:

                                                   Но съмна вече! И на Балкана

                                                   Юнакът лежи, кръвта му тече, --

                                                   Вълкът му ближе лютата рана,

                                                   И слънцето пак пече ли пече!

Съюзът „но” подготвя контраст: прохладната самодивска нощ, изпълнена с хайдушката песен на Балкана, се заменя с безпощадния зной на летния ден: „Но съмна вече!” – възклицателната интонация подчертава разликата. В нощта има очекване, надежда, свръхземна красота. Денят е безпощаден с блясъка на своята светлина, със своя зной, с огромното страдание на героя.

Ботев неслучайно припомня картината на знойния ден, неслучайно я пресъздава  така сгъстено. Болката за героя се слива със съзнанието за безсмъртието на неговия подвиг, с мотива за безсмъртието в баладата.

Рисувайки с правилно естетическо вникване само отделни мигове ат трагедията на юнака, поетът свързва агонията с обстановката – с песента на жетварката в полето, с чаровната балканска нощ, с хайдушкия стон  на гората и с призрака на самодивите. И раздвижен дълбоко от скръбния край, той възвестява пророчески жребия си:

                                                   Тоз, който падне в бой за свобода,

                                                   той не умира...

Баладата „Хаджи Димитър” спада, по силата на лиризма си, яркост на багрите и изискана групировка на темите с основен мотив  за безсмъртието, към най-съвършеното, което е създал българският поетически гений. Ботев е не само славно минало, но и нетленно настояще и бъдеще. Почувствал с чисто българско сърце  света и живота , в стиховете си непреходни, прозрение и копнение, способен да наложи на езика си печата на една мощна индивидуалност, той ни остава мил дори с всичко случайно на своите мечти и възгледи.

ЧОВЕКЪТ И РОДОВИЯТ СВЯТ В “МАЙЦЕ СИ” ОТ ХРИСТО БИТЕВ

            Творчеството на Ботев не е голямо по обем, но трайно е вградено в националната и памет. Очертанията на епохата и обществените конфликти вкарват проблематика в лириката му. Лирическият герой на поета-революционер е самотник, той е неразбран от сънародиците си, поведението му не е споделяно от човека, вкоренен в дребната проблематика на бита.

            Стихотворението “Майце си” представя драмата на Аза. Тя е продиктувана от усещането за самота и безизходица в един несправедливо устроен свят. Героят е орисан да бъде далеч от роден край и близки и да търси смисъла на човешката си съществуване.

            Първото публикувано Ботево стихотворение впечатлява с драматизма и острата си проблематика. На преден план е изведено нещо непознато за традиционните български представи в робската среда. Това е драмата на самотничеството, предизвикана от високите пориви към сладката и опасна свобода. В центъра на лирическото изживяване застава Азът, който е разкъсван от човешка неудовлетвореност и болка. Сакралната връзка с майката идва като последна надежда за помирение между живота и смъртта. Високите национални идеали се преследват с лишения, със скитничество, с родови проклятия и безпътно самотничество. Святата привързаност към майката изисква друго светоусещане – на компромисното поведение, на живот според установената от векове традиция за преданост към най-близките хора, но и към безвемието на робството. И двете житейски посоки пораждат силни страсти, които трудно се съвместяват. Те са способни да разкъсат духовността на човека, пораждайки драмата на невъзможното им помирение:

                                   Ти ли си, мале, тъй жално пела,

                                   ти ли си мене три годин клела,

                                   та ситник ходя злочестен ази

                                   и срещам това, що душа мрази?

            В такава ситуация на разколебаност и безсилие образът на смъртта властно обсебва разпъваното от страси съзнание като единствено възможен изход отвъд нерешимите житейски въпроси. С дълбока болка лирическият герой изповядва, че младостта му е рано повехнала, че вече тлее, че няма приятел, комуто да разкрие що таи в душата си. Усещането е за главоломно падане към пропастта на провалената младост. Лирическият текст е повече от убедителен при налагането на тази идея:

                                   … та мойта младост, мале, зелена,

                                   съхне и вехне люто язвена?!

            Драмата на аза е продиктувана от самотата му, от раздвоеността между видимо и реално, мечтано и сбъднато. Личностната несигурност идва от прекършения порив към себеизява не според други, а според собствените си разбирания за смисъла на живота. Човекът, завладян от мечтата за свобода и социална справедливост, неминуемо влиза в конфликт със средата си, защото тя спасява, но и ограничава. Родовия свят е сигурно убежище за индивида, но и сигурен начин за възпроизвеждането на робски инстинкти. Там националната идентичност не умира, но едва тлее. Бавното живеене поддържа българския дух, но гаси буйния пламък на националното горене с обилието на битовата подреденост.

            В тези условия е предопределена и драмата на човека, дръзнал в нечовешките условия на потисничество и духовен мрак да бъде себе си. Само изключителна личност може да поеме по този страдалчеси път. Преди да се изправи срещу политическите си и духовни тирани Ботевият лирически герой трябва да преодолее силите на родовия свят. Това е първата крачка по нелекия път към превъзмогването на роба в себе си. Това предопределя и драмата на самотника в “Майце си”.

            Родовият свят упорито настоява човекът да бъде част от него в името на хармонията и оцеляването. От друга страна бунтът на силната личност е в името на свободата и социалната справедливост, соято дава по-добри перспективи за рода. Противопоставянето на лирическия герой не е срещу врагове, а срещу най-близките хора, които страдат по изгубения син. Драматичният избор на ботевия човек се свежда до възможните два вида страдание – да се пилее самотен по широкия свят след мечтата си за свобода или да търпи с робско примирение. Бурите в откритото море на жимота събуждат инстинктите, а те рисуват в съзнанието мечтания пристан:

                                   Една сал клета, една остана:

                                   в прегръдки твои мили да падна,

                                   та туй сърце младо, таз душа страдна

                                   да се оплачат тебе горкана…

            кризата в ранната младост на Ботевия лирически герой се превръща в дълбока и трайна травма. Тя е предизвикана от ценностен конфликт, който е характерен за цялата епоха на българското възраждане. Поставянето на съдбовни въпроси и липсата на ясни отговори задълбочава колебанията и съмненията за верността на избрания път. В такива драматични моменти на неувереност, в обятията на самотничеството най-лесното решение е отказът от пътя и завръщането назад към уюта на рода. След сложния лабиринт от въпроси, хипотези, колебания и съмнения не следва огказът и примирението. Появява се образът на смъртта като най-възможен изход от нагнетеното докрай тапрежение. Това е сигурен знак, че започнатото ще се отстоява докрай:

                                   …пък тогаз нека измръзнат жили,

                                   пък тогаз нека изгния в гроба!

            Страшният път към личностната Голгота ще бъде извървян въпреки страданието, въпреки драмата на самотничеството. Образът на смъртта в стихотворението “Майце си” е далече от обичайната му визия в поезията на Ботев. Героичната поза пред безпределната отвъдност все още я няма. По-скоро тук се търси утеха и изход от мъченичеството, обгърнало младостта на лирическия герой. Образът на смъртта в “Майце си” е извикан от обърканост. Това е драмата на самотника.

            Стихотворението на Ботев е лирическо свидетелство за драмата на човека, дръзнал да поеме по светлия и трънлив път на борбата за свобода. Като личност на своето време лирическият Аз страда за уюта на родовия свят, в който най-силен притегателен център е майката. Сакралната връзка с нея е разколебана от неизбежното скитничество, безпътство, самотничество и мъченичесво на “блудния син”. Той е пожертвал всички свои патриархални устои в името на по-велика цел.

            В по-късните стихотворения на Ботев – “Към брата си”, “Делба” и др., се подемат основните мисли и настроения на “Майце си”, но с нова сила, с нови конкретни образи. Цялата поезия на поета-революционер е изпълнена с благороден копнеж – да се извоюва щастието на народа, защото без щастие на народа ням
Уеб сайт в alle.bg